Убежище

Натак се поколеба, преди да влезе, започна да се озърта през рамо, сякаш се канеше да промени намерението си. „Май беше по-добре да избера битката“, помисли си той. Пазачите сграбчиха дългия си сънародник, грубо го изблъскаха в залата и кръстосаха копия зад гърба му, за да му попречат да избяга.

Натак успя да запази присъствие на духа, когато видя, че на огромния трон в дъното на стаята седи не Улгулу, а Кемфана. Той се славеше като по-спокойният от двамата братя, въпреки че бе разкъсал достатъчно от подчинените си, за да си спечели уважението им. Водачът не обърна особено внимание на Натак, а продължи оживения си разговор с Пиводън — дебелият великан, който доскоро твърдеше, че пещерата е негова.

Натак се затътри през стаята и привлече погледите на планинския великан и на почти толкова огромното, аленокожо гоблиноидно създание.

— Да, Натак? — попита Кемфана и махна с ръка, за да предотврати протестите на великана. — Какви новини ми носиш?

— Аз… аз — започна да заеква гоблинът.

Огромните очи на Кемфана изведнъж заблестяха в оранжево — той беше неспокоен, при това опасно неспокоен.

— Аз намерил гнолите! — промърмори Натак. — Били убити. Мъртви.

Пиводън изръмжа гърлено и заплашително, но Кемфана сграбчи здраво ръката му, за да му напомни кой е водачът.

— Мъртви? — тихо попита аленокожият гоблин.

Натак кимна.

Кемфана съжали за загубата на верните роби, но съзнанието на невръстния баргест в този момент бе заето с други мисли — той се чудеше колко ли бурна щеше да е реакцията на непредсказуемия му брат като чуе тази новина. Не му се наложи да се чуди дълго.

— Мъртви! — чу се рев, който едва не разцепи пещерата. Всички в залата се свиха инстинктивно и се извърнаха към звука точно, когато огромната скала, служеща за врата към другата стая, се отмести с грохот.

— Улгулу! — изписка Натак, коленичи на пода и се поклони до земята — не смееше да вдигне очи.

Огромното гоблиноидно чудовище с морава кожа влетя в залата, а оранжевите му очи кипяха от гняв. С три огромни крачки Улгулу се озова до планинския великан. Пиводън изглеждаше дребен и уязвим пред гигантския водач.

— Мъртви! — повтори яростния си рев Улгулу.

Редиците на неговото племе бяха започнали да оредяват. Гоблините бяха избивани от хората или от тях. По време на обичайните си гневни изблици той ги изяждаше и така малобройната банда гноли бе останала единствената грабителска сила на цялото племе.

Кемфана изгледа сърдито по-големия си брат. Двамата невръстни баргести бяха дошли заедно в Материалния свят, за да се хранят и растат. Улгулу незабавно заел мястото на водача, винаги изяждаше най-здравите от жертвите им и така ставаше все по-огромен и силен. Цвета на кожата му и внушителният размер на невръстното чудовище показваха, че скоро ще е готово да се завърне в смрадливите долини и разломи на Геена.

Кемфана се надяваше този ден да настъпи скоро. Когато Улгулу се отидеше, той щеше да управлява, щеше да яде и да става все по-силен. След това щеше да настъпи краят на безкрайния период на съзряване в този прокълнат свят и Кемфана щеше да се завърне в родното си измерение, за да се съревновава със сънародниците си.