Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
— Гуенивар! — извика мрачният елф. Искаше отново да викне пантерата при себе си, но не можеше да спре и да я изчака, трябваше да продължи.
Следата се виеше нагоре по една стръмнина, мяркаше се между дърветата и свършваше на ръба на огромна пропаст, широка около двайсет фута. Нямаше мост, по който да се мине от другата страна на пропастта, освен едно-единствено дърво, простиращо се над нея. В далечният край на дървото висеше момчето. Очите му се разшириха, когато забеляза приближаващия се с ятагани в ръце тъмнокож елф. Детето промълви няколко думи, но Дризт не можа да разбере нито една от тях. Чувство на вина заля мрачния елф. Животът на момчето бе застрашен и то само защото го бе последвал. Пропастта беше толкова дълбока, колкото и широка, но дъното и бе покрито с остри камъни и бодливи храсти. Дризт не беше подготвен нито за неочакваната среща, нито за последствията от нея, и в първия момент се поколеба, но после побърза да забрави проблемите си. Той прибра ятаганите в ножниците им и направи елфическият жест за мир. Кръстосал ръце пред гърдите си, мрачният елф пристъпи върху дървото.
Момчето нямаше друг избор. Веднага щом се свести от шока, предизвикан от появата на странния елф, то се залюля, скочи към една издатина на каменния рид, като бутна края на дървото към пропастта. Дънерът полетя надолу, но Дризт успя да отскочи назад и да се спаси. Мрачният елф разбра, че момчето не е било в опасност, а само се е преструвало, за да надхитри преследвача си. Той се досети, че детето е решило, че някой от семейството му е тръгнал след него и че фалшивата заплаха ще му спести наказанието.
Сега самият Дризт беше в опасност. Беше разобличен. Той се опита да измисли начин да обясни присъствието си на момчето и да го успокои, но то не чака никакви обяснения. С разширени от ужас очи, детето се изкачи по каменния насип, по една пътека, която очевидно му беше позната, и побърза да се шмугне в храсталаците.
Дризт се огледа безпомощно наоколо.
— Почакай! — извика той на езика на мрачните елфи, макар и да знаеше, че момчето няма да го разбере и няма да спре.
Една черна пантера изтича зад мрачният елф, полетя във въздуха и с лекота прескочи пропастта. Гуенивар се приземи меко от другата страна на разлома и изчезна в гъсталака.
— Гуенивар! — извика Дризт, за да спре пантерата. Мрачният елф не знаеше какво ще направи тя на детето. Доколкото знаеше котката бе виждала човек само веднъж — магьосникът, който впоследствие беше убит от приятелите на Дризт. Мрачният елф се огледа — търсеше начин да последва момчето. Можеше да се спусне по стената на пропастта, да премине по дъното и да се покатери по отсрещната стена, но това щеше да му отнеме много време.
Дризт изтича няколко крачки назад, после се засили към пропастта и скочи във въздуха, призовавайки вродената си сила — левитацията. Мрачният елф почувства истинско облекчение, когато усети как тялото му се освободи от земното притегляне. За пръв път откакто живееше на Повърхността, използваше заклинанието. В този свят под открито небе тази способност рядко можеше да помогне на един криещ се мрачен елф.
Малко по-малко, благодарение на засилването си, Дризт започна да се приближава към ръба на пропастта и съсредоточи силата си, за да се спусне към каменния насип, но заклинанието свърши изведнъж и мрачният елф се удари в земята. Той не обърна внимание на ожуленото си коляно, нито пък се зачуди защо заклинанието бе изгубило силата си, а се изправи, продължи да тича и да зове отчаяно Гуенивар.
Успокои се едва когато я намери. Пантерата седеше спокойно на едно сечище и с една лапа притискаше малкото момче с лице към земята. Детето извика отново. Дризт предположи, че вика за помощ, но въпреки това малчуганът изглеждаше жив и здрав.
— Ела, Гуенивар — тихо и спокойно промълви мрачният елф. — Остави детето.
Пантерата се прозя лениво, но накрая се подчини, изправи се, премина през сечището и застана до господаря си.
В продължение на няколко минути, момчето остана да лежи на земята, после събра цялата си смелост и кураж, скочи на крака и се обърна право към мрачният елф и неговата пантера. Очите му изглеждаха още по-големи, чисто изражение на ужаса, надничаща от мръсното му личице.
— Какво си ти? — попита момчето на човешки език.
Дризт сви рамене и разпери ръце встрани, за да покаже на детето, че не разбира думите му. После несъзнателно посочи към гърдите си и отвърна:
— Дризт До’Урден.
Елфът забеляза, че момченцето едва се помръдва, бавно премества единия си крак зад другия, после тайничко ги изравнява. Той въобще не се изненада, дори се увери, че този път няма да изпусне пантерата, когато детето се завъртя на пети и побягна с писъци: