Кладенецът на възнесението

Бащата на Елънд не виждаше в смъртта на лорд Владетеля нито трагедия, нито победа — за него тя бе само една подходяща възможност. Фактът, че на престола се бе възкачил слабоволевият му син, навярно само будеше в него веселие.

Елънд поклати глава и се върна към своята реч. „Ще я прегледам само още веднъж и ще ида да подремна. Само още…“

Загърната в наметало фигура скочи от прозореца и стъпи тихо зад него.

Елънд повдигна вежди и се обърна.

— Вин, оставих вратата на балкона отворена, защото предположих, че ще влезеш през нея.

— Зная — отвърна Вин и мина през стаята с нечовешка аломантична бързина. Провери под леглото, отиде до гардероба и го отвори. Отскочи назад рязко и напрегнато като изплашено животно, но изглежда, не откри там нищо обезпокояващо и отиде да претърси останалите стаи.

Елънд я наблюдаваше с обожание. Трябваше му известно време, за да свикне със странното й поведение. Подиграваше й се, че е параноична, а тя се оправдаваше, че е просто предпазлива. Въпреки това почти всеки път, когато влизаше в стаята, извършваше обстоен преглед. Елънд често я улавяше да оглежда за други скрити места.

Най-разтревожена изглеждаше тогава, когато на пръв поглед нямаше причини да се тревожи. Но Елънд постепенно бе открил, че под външната обвивка се крие сложен характер. Беше се влюбил в нежната, обичлива Вин, преди да опознае тази невротична, потайна нейна страна. Мъглородна. Все още му беше трудно да свикне с мисълта, че става въпрос за един и същи човек.

Вин затвори вратата, спря и го погледна с големите си черни очи. Елънд неволно се усмихна. Въпреки странностите й — или по-скоро заради тях — той обичаше тази жена с решителен поглед и причудлив темперамент. Не беше като никоя от жените, които бе познавал. Беше семпла, тиха, честна и същевременно красива и духовита посвоему.

Но понякога тя го плашеше.

— Вин? — попита той и се надигна. — Какво има?

— Да си забелязал нещо странно тази нощ?

Елънд се поколеба, после се усмихна.

— Освен теб ли?

Тя се намръщи и закрачи из стаята. Елънд наблюдаваше дребното й тяло, облечено в черни панталони и мъжка риза, гледаше как краищата на мъглопелерината се полюшват. Беше си сложила качулката — както винаги — и пристъпваше с енергичната походка на аломант, разпалил пютриум.

„Съсредоточи се! — рече си той. — Поддаваш се на умората“.

— Вин? Какво е станало?

Тя погледна към балкона.

— Онзи Мъглороден, Наблюдателят, пак е в града.

— Сигурна ли си?

Вин кимна и каза:

— Но… не мисля, че тази нощ ще се опита да дойде при теб.

Елънд се намръщи. Вратите на балкона все още бяха отворени и през тях проникваха мъгливи повлекла, които се разтваряха над пода. А зад вратите цареше… мрак. Хаос.

„Това е само мъгла — припомни си той. — Водни изпарения. Нищо, от което да се страхувам“.