Кладенецът на възнесението

Но грешеше.

Вин се хвърли към него — ОреСюр извика от болка — и запокити тоягата към главата му. Веднага щом се отдели от ръката й, тоягата вече разполагаше само с една сянка — сигурна и неизменна. Мъглородният убиец отскочи с добре премерено движение. Забавянето му обаче беше достатъчно, та Вин да успее да скъси разстоянието между тях. Трябваше да го атакува бързо — атиумното топче, което бе погълнала, бе твърде малко. Щом изгореше, тя щеше да е беззащитна. Противникът щеше да разполага с пълна власт над нея. Той…

Изплашеният Мъглороден вдигна кинжала. И в този момент неговият атиум свърши.

Хищническите инстинкти на Вин реагираха незабавно и тя замахна с юмрук. Противникът й вдигна ръка да блокира удара, но тя предвиди движението и промени посоката на атаката. Ударът попадна право в лицето му. После, с ловки пръсти хвана стъкленият му кинжал, преди да се е разбил на паважа, изправи се рязко и го заби в гърлото му.

Мъглородният се строполи на земята.

Вин стоеше задъхана, заобиколена от труповете на убийците. За един кратък миг почувства невероятна сила. С атиума беше непобедима. Можеше лесно да избегне, удар, да убие противник.

И тогава и нейният атиум свърши.

Изведнъж светът се върна към нормалните си измерения. Болката в главата й се усили рязко, тя се закашля мъчително и изстена. Тялото й бе покрито с рани — някои доста сериозни. Вероятно имаше пукнати ребра.

Но отново беше победила. Макар и с огромни усилия. Какво ли щеше да стане, ако се бе провалила? Ако бе проявила небрежност или уменията й се бяха оказали недостатъчни?

Елънд щеше да умре.

Вин въздъхна и вдигна глава. Той все още бе там, наблюдаваше я от покрива. Бяха се гонили пет, не, шест пъти през последните няколко месеца, но тя нито веднъж не бе успяла да го улови. Някой път щеше да го приклещи в тъмното.

Но не тази нощ. Нямаше достатъчно сили. Дори малко се страхуваше да не използва това и да я нападне. „Ала… от друга страна, той ме спаси. Щях да умра, ако се бях приближила още малко до скрития Мъглороден. Достатъчно бе да разпали атиум, без да си давам сметка, че го прави, и кинжалите му щяха да щръкнат от гърдите ми“.

Наблюдателят остана горе още няколко минути, както винаги обгърнат в мъгли. После се обърна и се отдалечи с подскоци в нощта. Вин го остави. По-важното сега бе да провери как е ОреСюр.

Приближи се уморено до него и спря. Проснатото тяло — облечено в панталони и риза на прислужник — бе надупчено от монети и обляно в кръв.

Той бавно надигна глава.

— Какво има?

— Не знаех, че може да ти тече кръв.

— Сигурно не знаеш и че изпитвам болка — изсумтя ОреСюр.