Кладенецът на възнесението

Въздъхна. Раните все още я наболяваха, но бе преживявала и по-лоши неща. Стоеше на покрива на двореца — някога Цитадела Венчър — точно над балкона на Елънд. Може би репутацията й не бе заслужена, но засега й помагаше да опази Елънд жив. Само в централните области на империята имаше десетки пълновластни господари, но нито един от тях не бе дръзнал да се отправи срещу Лутадел.

До този момент.

Зад стените на града продължаваха да трептят огньове. Страф скоро щеше да бъде осведомен, че убийците му са се провалили. Какво ли щеше да направи? Да нападне града? Хам и Клъбс предупреждаваха, че Лутадел няма да издържи на една добре организирана атака. Страф сигурно го знаеше.

Но поне за момента Елънд беше в безопасност. Вин бе станала доста добра в издирването и премахването на убийци: почти всеки месец улавяше някой, опитал да се промъкне в двореца. Повечето бяха наемници, но имаше и неколцина аломанти. Ала дори обикновен наемник с нож в ръка можеше да свърши същата работа като аломант със стъкления си кинжал.

Засега тя не бе допуснала дори намек за подобна възможност. Каквото и да се случеше — каквито и жертви да имаше, — Елънд трябваше да оцелее.

Завладяна от внезапен порив на тревога тя се доближи до прозореца, за да провери дали всичко с него е наред. Елънд спокойно пишеше поредното си предложение или указ. Кралският пост не го бе променил особено. Само четири години по-голям от нея — което означаваше, че е малко над двайсет, — Елънд бе човек, който държеше по-скоро на образованието, отколкото на външния си вид. Понякога се решеше, но само когато изпълняваше официална задача, и дори дрехите, които му шиеха, изглеждаха занемарени.

Но пък той вероятно бе най-добрият човек, когото бе познавала. Пламенен, енергичен, умен и грижовен. И по някаква причина я обичаше. Факт, който на моменти й се струваше по-изумителен дори от смъртта на лорд Владетеля.

Вдигна глава и погледна към огньовете зад стената. Наблюдателят не се бе появил отново. Случваше се да я дразни нощем — приближаваше стаята на Елънд, а сетне изчезваше в града.

„Разбира се, ако иска да убие Елънд, вероятно щеше да го направи, докато се биех с другите…“

Обезпокоителна мисъл. Вин не можеше да следи Елънд непрекъснато. За големи периоди той оставаше беззащитен.

Вярно, че имаше и други телохранители, някои от тях дори аломанти. Те обаче бяха натоварени с прекалено много задачи. Убийците тази вечер бяха най-опитната група, пращана досега. Вин потрепери, като си помисли за скрития сред тях Мъглороден. Не беше от най-добрите, но атиумът можеше да му помогне в изненадата срещу нея.

Мъглите продължаваха да се кълбят. Присъствието на вражеската армия пробуди обезпокоителна мисъл: благородниците от околностите вероятно щяха да се присъединят към нея. Дори Лутадел да беше срещу Страф, други щяха да го подкрепят.