Град от кости
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321265
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
Какво общо има баща ми с това?, помисли объркано Клеъри.
— Не мога просто да я държа вкъщи, да не я пускам да излиза… тя няма да се съгласи…
— Разбира се, че няма! — сега вече Люк наистина звучеше ядосано. — Тя не е домашен любимец, а тийнейджър. Вече е голяма.
— Ако бяхме извън града…
— Поговори с нея, Джослин. — Гласът на Люк бе категоричен. — Мисля, че така е редно. — Той посегна към дръжката на вратата.
В този момент вратата се отвори. Джослин извика уплашено.
— Всъщност това съм аз — каза Саймън, — макар да са ми казвали, че поразително си приличаме с него. — Той махна на Клеъри от антрето. — Готова ли си?
Джослин свали ръка от устата си.
— Саймън, ти да не подслушваше?
Саймън премигна.
— Не, току-що идвам. — Той премести поглед от пребледнялото лице на Джослин към изкривеното в гримаса лице на Люк. — Случило ли се е нещо? Да си тръгна ли?
— Не се тревожи — каза Люк. — Мисля, че приключихме. — Той профуча покрай Саймън, спускайки се надолу по стълбите. Джослин се сепна от затръшването на входната врата.
Саймън се поколеба в антрето, като гледаше нерешително.
— Мога да мина и по-късно — каза той. — Няма да е никакъв проблем.
— Да, ако може… — започна Джослин, но Клеъри я прекъсна.
— Не, Саймън. Тръгваме — каза тя, като грабна раницата си от закачалката до вратата. Метна я на рамо, гледайки навъсено майка си. — Доскоро, мамо.
Джослин прехапа устни.
— Клеъри, не мислиш ли, че трябва да поговорим?
— Ще имаме достатъчно време да говорим, докато сме на „почивка“ — рече злъчно Клеъри и със задоволство видя как майка й трепна. — Не ме чакай довечера — добави тя, сграбчи Саймън за ръката и почти го избута през входната врата.
Той хвърли през рамо извинителен поглед към майката на Клеъри, която стоеше дребничка и изоставена в антрето, сключила напрегнато ръце.
— Довиждане, госпожо Фрей! — извика той. — Приятна вечер!
— О, млъквай, Саймън — сопна му се Клеъри, като затръшна вратата след тях, без да дочака майка й да отговори на поздрава.
— Господи, жено, ще ми откъснеш ръката — протестираше Саймън, докато Клеъри го влачеше надолу след себе си, а зелените й кецове нервно шляпаха по дървените стълби. Тя хвърли поглед нагоре, донякъде очаквайки майка й да гледа от площадката, но вратата на апартамента беше затворена.
— Извинявай — измърмори Клеъри, като пусна ръката му. Тя спря в подножието на стълбището и раницата се удари в хълбока й.
Масивната сграда от червеникав камък, в която живееше Клеъри, подобно на повечето сгради в Парк Слоу, някога бе принадлежала на богато семейство. За нейното предишно великолепие свидетелстваха все още запазената вита стълба, подът от издялан мрамор в предверието и високият до тавана решетест прозорец. Сега сградата беше разделена на отделни апартаменти, като Клеъри и майка й си деляха триетажната сграда с една възрастна дама, която имаше студио за спиритични сеанси в приземния етаж. Тя обаче рядко излизаше от него, пък и не бе посещавана от много клиенти. На вратата й имаше гравирана табела, която я представяше като Мадам Доротея, гадателка и пророчица.
От полуотворената врата във фоайето излизаше тежката, сладникава миризма на тамян. Клеъри долови тихо боботене на гласове.
— Хубаво е, че бизнесът й процъфтява — рече Саймън. — В днешно време трудно се намира работа за ясновидци.
— Трябва ли на всичко да се присмиваш? — наежи се Клеъри.
Саймън я погледна смаяно.
— Бях останал с впечатлението, че моята духовитост и ирония ти допадат.
Клеъри понечи да отговори, но в този миг вратата на Мадам Доротея се отвори и оттам излезе някакъв мъж. Той бе висок, кожата му беше с цвят на кленов сироп, имаше златистозелени, като на котка очи и рошава черна коса. Ослепителната усмивка, която й отправи, разкри два реда искрящо бели зъби.
Усети замайване и острото чувство, че всеки момент ще припадне.
Саймън я погледна разтревожено.
— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш някой те е прегазил.
Тя рязко го погледна.
— Какво? Не, добре съм.
Той обаче не беше убеден.
— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
Тя поклати глава. Имаше натрапчивото чувство, че е видяла нещо, но колкото и да се мъчеше да си спомни какво, то й се изплъзваше.