Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
— Малореанци! — излая Белгарат. — Бързо към гората! — И заби пети в хълбоците на коня си. Препуснаха в галоп през обраслото с плевели и осеяно с пънове сечище, устремени към гората и спасението, но никой не тръгна да ги преследва. Изглежда, в кръчмата имаше достатъчно нещастници. От безопасното си скривалище под разперените клони на дърветата Гарион, Силк и Белгарат наблюдаваха опечалената върволица надраки с вериги на глезените. Извеждаха ги от кръчмата на покритата с червен прах улица, за да ги държат под око.
— Изглежда, нашият приятел се присъедини към армията — отбеляза Силк.
— По-добре той, отколкото ние — отвърна Белгарат. — Може би сме съвсем близо до някоя ангаракска орда.
После вдигна очи към червеникавия диск на залязващото слънце и каза:
— Да тръгваме. Имаме поне два часа, докато се стъмни. Изглежда, военната служба в тези околности е заразна, а не ми се ще да я прихвана.
Глава 3
Гората на Надрак беше различна от арендската гора, която се намираше далеч на юг. Разликите бяха неуловими и на Гарион му трябваха няколко дни, за да ги открие. Първо, пътеките, по които вървяха, бяха запустели. По тях се минаваше толкова рядко, че изобщо не бяха отъпкани в глинестата горска почва. В арендската гора имаше човешки следи навсякъде, а тук човекът беше неканен гост, просто минувач. Нещо повече, в Арендия гората имаше определени граници, докато този океан от дървета продължаваше до най-далечната част на континента и това беше така, откакто свят светува.
Гората изобилстваше от живот. Сред дърветата мина светлокафяв елен, а огромен рунтав бизон с изкривени черни рога, лъскави като оникс, пасеше на един ветровал. Веднъж по пътеката срещу тях се появи мечка — ръмжеше ядосано и пристъпваше тромаво. През шубраците припкаха зайци, ята яребици излитаха изпод краката им. Езерата и потоците изобилстваха от риба, водни плъхове, видри и бобри. Скоро откриха, че има и по-малки форми на живот. Комарите например бяха съвсем малко по-дребни от врабчетата, имаше и някаква противна кафява муха, която хапеше всичко, което се движеше.
Слънцето изгряваше рано и залязваше късно, като обливаше тъмната горска почва със златиста светлина. Макар че беше средата на лятото, не беше много горещо и въздухът беше изпълнен с онзи аромат на бързо развитие, присъщо на северните земи, където лятото е кратко, а зимата — много дълга.
След като навлязоха в дълбините на гората, Белгарат сякаш изобщо не спеше. Всяка вечер, докато Силк и Гарион внимателно се увиваха в одеялата си, старият магьосник се промъкваше през сенчестите дървета и изчезваше. Една нощ, осветена от ярки звезди, няколко часа след мръкване, Гарион се събуди внезапно, защото чу шум от лапи, които леко драскаха застланата с листа пръст. Макар че отново потъна в сън, той разбра. Големият сив вълк беше дядо му, който бродеше в нощта и претърсваше гората за преследвачи или друга дебнеща ги опасност.
Нощните бродения на стареца бяха безшумни, но не останаха незабелязани. В едно ранно утро преди изгрев слънце — дърветата още бяха обгърнати от сутрешна мъгла — няколко сенки се промъкнаха между тъмните стволове и спряха недалеч от стана им. Гарион, който току-що се беше събудил и се канеше да запали огъня, замръзна приведен към земята. Докато бавно се изправяше, почувства, че нечии очи го наблюдават, и кожата му настръхна по странен начин. На десетина стъпки от него стоеше огромен тъмносив вълк. Очите му бяха жълти като слънчевата светлина. В тях се четеше неизказан въпрос, но Гарион с изненада откри, че вече го знае.
— Един се чуди защо го правиш.
— Какво правя? — попита учтиво Гарион, като неволно заговори на езика на вълците.
— Въртиш се наоколо в тази странна форма.
— Трябва да го правя.
— Аха.
С изискана учтивост вълкът не задълбочи въпроса, а отбеляза:
— Един се пита дали не е малко притеснително.
— Не е чак толкова лошо, колкото изглежда, щом свикнеш.
Вълкът го погледна невярващо и седна на задните си лапи.
— Видях другия няколко пъти през изминалите мрачини — каза той. — Бих искал да знам защо сте дошли на наша територия.
Гарион инстинктивно разбра, че отговорът на този въпрос е много важен.
— Местим се от едно място на друго — отговори той внимателно. — Не възнамеряваме да търсим леговища или приятели в територията ти или да ловуваме същества, които са твои.