Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— От тебе зависи — продължи той. — Но имам нещо, което ще искаш да вземеш. Приемник на сигналите от двете устройства, които носиш в момента. Проучи ги, без да бързаш, и ще се увериш, че не те лъжа. После, ако искаш да ти дам приемника, може да се срещнем.
Понечих да му предложа едно градивно анално приложение на приемника, който твърдеше, че притежава, но се отказах. Беше същото като с двамата великани. Можех да си реша проблема още тая вечер или да прекарам остатъка от дните си, питайки се кой ме преследва, какво иска и докъде е готов да стигне. И тогава ония, които и да бяха те, щяха да избират кога и как да отговорят на въпросите ми, не аз.
— Къде сте в момента?
— Ако още вървиш, значи сме на не повече от половин километър от тебе — отвърна гласът.
— До метростанцията, от която излязох, има едно кафене. Предполагам, че сте вървели зад двамата, които ме проследиха?
— Да.
— Подминали сте го почти веднага, след като сте тръгнали по улицата. Голяма жълта реклама, специфична фасада. Отдясно, когато идваш откъм метрото.
Изключих джиесема и извадих батериите от телефоните и видеокамерите. Моментът не беше идеален — ако ме бяха следили през цялото време, щяха да са по-близо до „Сабору“ от мен. Предпочитах да стигна там пръв и да наблюдавам от улицата. Но пък и някое по-далечно място също нямаше да е без недостатъци. Първо, щеше да се наложи да дам ясни, а не уклончиви напътствия по телефона. Второ, те щяха да разполагат с по-голяма възможност да подготвят нещо, ако изобщо имаха такова намерение. Като цяло, смятах, че ще имам по-големи шансове, ако не им оставя достатъчно време.
Обратният път до „Сабору“ ми отне по-малко от десет минути. Направих две обиколки, първо по-отдалече, после минах точно отпред. От прозорците бликаше червеникавокафява светлина, но бамбуковите насаждения не ми позволяваха да надникна вътре. Постоях малко на сумрачния уличен ъгъл, като се озъртах насам-натам и обмислях нещата. Цикадите временно бяха утихнали и се чуваха само сузумуши, японските щурци, които стогодишният собственик на кафенето държеше в кафез до входа, защото вечерният им концерт му беше приятен. Не забелязах бели мъже и изобщо нищо необичайно. Предположих, че ония, които ми бяха позвънили, вече са вътре.
Влязох и обходих с поглед дискретно осветеното помещение. Младата салонна управителка ми предложи да ме настани и без да преставам да оглеждам масите, аз й отговорих, че няма нужда, благодаря, защото очаквам приятелите ми вече да са там. Първият етаж беше полупълен с обичайната сбирщина служители след работно време и безделничещи студенти. Носеше се тих фонов шум от разговори, примесен с японска попмузика, лееща се от тонколоните в ъглите на ниския таван. Никакви чужденци, нищо необичайно. Качих се по дървеното стълбище, водещо до втория етаж. И там нищо. После се отправих към сутерена, прикляквайки, докато се спусках по стъпалата, за да видя какво ме очаква още преди да сляза долу.
Веднага ги забелязах в едно ъглово сепаре, седнали с гръб към тухлената стена, и двамата едри и явно в отлична форма. Единият — трийсетинагодишен, рус, с яко чене, типичен американец. Другият — десетина години по-възрастен, с по-къса тъмна коса и по-мургава кожа, по-неясен като произход. Зачудих се с кого от тях съм разговарял и кой знае защо реших, че е по-мургавият. Във вида му имаше нещо опасно, някаква експлозивност, която усещах от разстояние, въпреки че той не помръдваше. Разтворените им длани лежаха върху очуканата дървена маса. Добър признак или поне отсъствие на лош. Седяха неподвижно и ме наблюдаваха — единственото указание, че помежду ни има някаква връзка.
Продължих към тях, като обходих с очи помещението и се уверих, че никой друг не изглежда не на място. В отсрещния ъгъл имаше свободна маса. Посочих я с глава, за да им дам знак да ме последват, отидох при нея и застанах до пейката с гръб към стената. Не исках да седна на избраното от тях място, нито да им позволя да виждат стълбището, докато аз съм лишен от изглед към него. Освен това държах да ги огледам от глава до пети, да видя как се движат, също както ме бяха видели те.
Двамата се изправиха и бавно се приближиха, без да правят резки движения, държаха ръцете си отпред. Всички безмълвно седнахме и известно време само се наблюдавахме взаимно. Келнерката дойде и ни раздаде менюта на японски. По-мургавият погледна своето, после вдигна очи към мен с едва забележима усмивка.