Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Виж, вече никой не може да изчезне просто ей така — продължи той. — Всеки може да бъде открит. Една от придобивките на модерния начин на живот. Искаш пълна безопасност?! Трябва да се изолираш. Да излезеш от мрежата, да прекъснеш връзката си с външния свят. Но ако обичаш големия град, джудото, джаза, кафенетата и културата, а всички те фигурират в твоето досие, нямаш никакъв шанс, ако човек като Хорт реши да те намери. Единствения начин е да направиш така, че хората, които те търсят, да престанат.
— И как става това? — небрежно попитах аз.
Ларисън отново отпи от кафето си.
— Чакаш подходяща възможност.
— Или си създаваш такава.
Той кимна.
— Или си създаваш такава. И ще ти кажа още нещо. Ако решиш да приемеш предложението на Хорт, каквото и да е то, вземи му много пари. Полковникът може да си го позволи.
Изглеждаше недоволен, докато изричаше последните думи, даже настървен, и ако по-рано не бях доловил някаква враждебност, сега нямаше как да я пропусна. Реших, че каквото и да замисля Хортън, то трябва да е важно за него, щом поражда омраза у очевидно страшен човек като Ларисън.
След това тримата се умълчахме. Ларисън явно знаеше кога да си затвори устата и да остави евентуалния клиент сам да сключи сделка със себе си, а Тревън беше достатъчно интелигентен, за да последва примера на по-възрастния си партньор.
Известно време мълчаливо пихме кафе. Те или играеха изключителен театър с двама мъртви статисти, или общо взето ми казваха истината, или поне намекваха за нея. Хортън искаше да направи предложение на нас с Докс, най-вероятно такова, на каквото нямаше да можем да откажем. Подобни предложения вече бяха получили Тревън и Ларисън, но не изглеждаха недоволни от това и търсеха съюзници или някакъв начин да се измъкнат, ала също така бяха достатъчно умни, за да крият тези си карти. Колкото до евентуалните копия на тазвечерното домашно видео, засега нямаше как да разбера. А и за момента всъщност нямаше значение.
За трети път тази вечер не видях полза от повече чакане. Допих кафето си и вдигнах видеорекордерите от масата.
— Как да се свържа с Хортън? — попитах.
6.
По-късно същата вечер прегледах записа от камерите в безкрайните подземни лабиринти на метростанция „Шинджуку“, където многобройните нива и многолюдните тълпи правят почти невъзможно проследяването и откриването на човек по сигнал. Кадрите бяха зърнисти и хаотични, но надлежно изчистени, можеха да осигурят убедителни доказателства за прокуратурата, ако изобщо се стигнеше до това. Унищожих дисковете на всички устройства и се избавих от тях. Джиесемите бяха безполезни единствените набрани номера бяха помежду им. Изхвърлих и тях. После намерих интернет кафе и потърсих информация за Ларисън, Тревън и Хортън. За първите двама не намерих абсолютно нищо в „Гугъл“. Хортън бегло се споменаваше в няколко новинарски репортажа, имаше статия за него в „Уикипедия“, която се състоеше само от кратък очерк за почтената му военна кариера и сведение, че е разведен, без деца. Накрая позвъних на трима души от три различни улични телефона.
Първо набрах номера, който бях получил от Ларисън. Отговори гърлен баритон с акцент от делтата на Мисисипи, който си спомнях от Афганистан, само че поизменен от възрастта.
— Дали се обажда човекът, който се надявам?
— Не знам — отвърнах. — И с други ли се надяваш да се чуеш?
Той се засмя.
— Има хора, с които се надявам да се чуя, и такива, за които се надявам никога повече да не чуя. С удоволствие трябва да отбележа, че ти си от първата категория. Как си?
— Бива. Чух, че си искал да ми предложиш нещо.
— Вярно си чул.
— Слушам те.
— При всички проблеми в последно време, предпочитам да се срещнем лично.
— Добре, ела тук. Твоите хора ще ти кажат къде да ме намериш.
— Вече ми казаха. В момента обаче съм прекалено зает за толкова далечно пътуване. Знаеш ли какво, да се срещнем по средата. Например в Лос Анджелис? Ти избери мястото.
От Токио лесно се стигаше до Лос Анджелис и имаше толкова много заобиколни маршрути, че едва ли щях да се затрудня да скрия придвижването си. Инстинктивно се замислих как бих подходил, ако се опитвам да се добера до човек като мен, и с изненада, а и с известно безпокойство установих, че съвсем естествено възприемам старата си мисловна нагласа. Все едно ми беше липсвала.