Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Ако искаш аз да дойда при теб, ще трябва да ми поемеш пътните — заявих, за да проверя думите на Ларисън. — При това в първа класа.
— Не бих и очаквал нещо по-малко. Знаеш ли какво, както и да завърши разговорът ни, ще получиш двайсет и пет хиляди долара само за идването си. Това би трябвало да ти покрие пътните, че и да ти остане отгоре.
— Петдесет — казах аз. — Ти вече ми създаде проблеми дори само с това, че се свърза с мен.
Последва кратко мълчание и аз се зачудих дали не съм поискал прекалено много, дали дързостта ми можеше да го наведе на мисълта, че някой ме е насърчил да го притисна. И какво от това? Ако от страна на Ларисън имаше някакви лоши чувства, Хортън щеше да е глупак, ако вече не го знаеше. А човекът, когото си спомнях от Афганистан, не беше глупак.
— Научих, че и ти си създал известни проблеми — подхвърли той. Разбрах, че Ларисън и Тревън най-вероятно вече са се обадили, за да му докладват за убитите наемници. Отново си помислих за копията на записа. — Обаче става, нека са петдесет. Ако успееш да пристигнеш утре.
Зачудих се за какво се отнася. Щом Хортън беше готов да плати петдесет бона само за отиването ми там, трябваше да е нещо изключително. С други думи, почти със сигурност нещо опасно.
— Утре няма да мога — отвърнах. — Вдругиден. Срещу петдесет хиляди. — Всъщност за мен нямаше особено значение дали ще е единият, или другият ден. Просто не обичах да ме припират. Притискаш някого да бърза, когато искаш да го накараш да реагира, без да има време да се замисли.
— Добре, вдругиден — отстъпи той. — Можеш да ме намериш на тоя номер. Аз ще съм в центъра на града, но можем да се срещнем където поискаш.
Позабавих се с отговора си. Защо трябваше да го правя? За пари ли? Заради предимството веднага да се справя с каквото и да беше това, вместо да чакам? Защото някаква тъмна, пагубна част от мен, на която й е писнало от претенциите ми за цивилен живот, се вкопчва в първата изпречила й се възможност — защото убиецът в мен, Леденият човек, настояваше да му отдам дължимото?
— Ще ти се обадя — казах и затворих.
Наблягането върху гъвкавостта несъмнено целеше да успокои безпокойствата за безопасността ми. Той вече беше избрал града, опита се да избере и деня и знаеше, че ако исканията му са още по-конкретни, ще започна да ставам нервен.
После позвъних на Томохиса Канезаки, Том, американец от японски произход. Бях се запознал с него, когато работеше в токийското бюро на ЦРУ. Не че му имах доверие, но сме си правили достатъчно услуги, за да не го смятам за заплаха в момента и да знам, че когато каже нещо, го върши. Бяхме изгубили връзка преди около година — тогава живеех в Париж с Дилайла и ми се струваше, че съм щастлив. Когато се чухме за последен път, той беше в Лангли и се чувстваше отвратително.
Том отговори с типично неопределено „Да“. В Япония обикновено казваше „Хай“. Така или иначе, изпитах странно удоволствие, че чувам гласа му.
— Още ли се радваш на живота в главната квартира?
Последва кратко мълчание — можех да си представя усмивката му. Зачудих се дали още носи старите си очила с телени рамки. Сигурно. Те му придаваха вид на интелигент, какъвто някога наистина е бил. Днес скриваха уличните умения, които беше придобил, и той притежаваше достатъчно проницателност, за да разбира ценността им. „Но ару така ва, цуме о какусу“, както гласи японската поговорка. „Даровитият ястреб крие ноктите си.“
— Не бих го нарекъл особено радостен — отвърна Том. — Какво… всичко наред ли е?
— Ще те помоля за една малка услуга — съвсем малка.
Човек можеше да е сигурен, че Канезаки непременно ще поиска друга услуга в замяна. Понякога искаше адски големи услуги, затова си струваше да подчертая, че го моля за нещо банално.
— Искаш ли да продължим разговора по скайп? — попита той. — Ако смяташ, че мобилният ми телефон не е достатъчно сигурен.
Това беше жест към параноичния ми стремеж към абсолютна сигурност и начин да преувеличи значението на услугата.
— Не — отвърнах. — Не е нищо особено. Просто ми трябва вътрешна информация за един полковник от Съвместното командване на силите за специални операции, Скот Хортън. Викат му Хорт. Чувал ли си за него?
Последва мълчание. Канезаки може би се чудеше дали не се готвя да убия Хортън. Така беше свикнал да ме възприема. Но щеше да се сети, че при такива обстоятелства изобщо нямаше да го питам.