Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Той се просна на асфалта с разтърсващо тупване, което колкото чух, толкова и усетих, първо раменете, после и тилът, когато главата му се отметна назад. Застанах на колене до него, само че американецът продължаваше да е в съзнание и макар че трябва да е бил изумен и зашеметен, успя да се завърти към мен и да насочи лявата си ръка към очите ми. Хванах китката му със собствената си лява ръка, като междувременно забих лакът в лицето му, измъкнах дясната си ръка изпод рамото му, стегнах лявата си китка, изпънах тяло пред гърдите му и строших лакътя му с_ уде-гарами_. Мъжът изкрещя и се опита да ме отхвърли от себе си. Върнах се в предишната си поза, надигнах се и смазах носа му с изпъкналата част на дланта си. Тилът му отскочи от земята и аз повторно го ударих по същия начин. Той се изтърколи настрани, помъчи се да се изправи и тогава се метнах върху гърба му, обгърнах шията му с лявата си ръка, хванах десния си бицепс, опрях дясната си длан в тила му и започнах да го душа с класическо хадака-джиме. Мъжът се съпротивляваше и мяташе, и аз държах под око здравата му ръка, в случай че се опита да извади скрито оръжие. Само че при душенето, мозъкът му не получаваше кислород. След няколко секунди се отпусна неподвижно и след още няколко хвърли топа.
Пуснах го и неуверено се изправих на крака с разтуптяно сърце. Избърсах потта от очите си с ръкав и се огледах наоколо. Въпреки крясъка не видях никого, поне засега. Едва ли някой от преследвачите ми носеше документи за самоличност, но реших, че мога да си позволя набързо да проверя.
Клекнах и обърнах удушения по гръб. Той се претърколи с плавна лекота и счупената му ръка неестествено шльопна на асфалта до тялото. Претърсих предните джобове на панталона му. Сгъваем нож в десния. Нещо твърдо и правоъгълно в левия. Мобилен телефон? Извадих го и предположението ми се потвърди. Вътре обаче остана още нещо. Бръкнах и напипах метален предмет. Измъкнах го и го погледнах. Трябваше ми малко време, докато проумея какво държа в ръката си: малка видеокамера.
„Уф, мамка му.“
От устройството излизаше жица, която изчезваше под дрехите му. Пъхнах пръсти между копчетата на ризата му и я разкъсах. Жицата стигаше до едно от тях. Наведох се — на слабата светлина не се виждаше почти нищо — и внимателно се вгледах. Мамка му, това не беше никакво копче, а обектив. И аз гледах право в него.
Отскубнах жицата, напъхах камерата и джиесема в джобовете си и се хвърлих към втория ми преследвач, който се оказа оборудван със същата техника. Прибрах и неговите телефон и камера, след което си тръгнах по тихите улички, успоредни на Ясукани-дори. Когато се отдалечах на безопасно разстояние от труповете, щях да извадя батериите на телефоните, за да не могат да ги проследят, и да разуча камерите. Ако двамата великани ги бяха използвали само за да поддържат връзка помежду си, нямаше да имам проблеми.
Но имах предчувствието, че те не са поддържали само връзка помежду си. И ако бях прав, щях да имам ново посещение, при това скоро.
4.
Ларисън стоеше точно извън обсега на една улична лампа и наблюдаваше немите образи на екранчето в дланта му. Само за миг пустата улица се превърна в шантав калейдоскоп: крайници/гимаси/кола/сграда/прелитащото отгоре небе. Мрак. После пак небето и кадри с Рейн, явно претърсващ джобовете на Бекли. Лицето на Рейн в близък план, взира се с осеняващо го разбиране право в обектива, върху изстиващото тяло на Бекли. Проблясък, смущения и накрая мрак.
Разнесоха се бързи стъпки откъм метростанция „Джинбочо“ и Тревън тичешком изскочи иззад ъгъла. Ларисън прибра монитора в джоба си и излезе на улицата с протегнати напред длани.
— Стой — каза той. — Всичко свърши.
Тревън забави ход. На лицето му се четеше смут. Навярно очакваше Ларисън също да се е втурнал на помощ, колкото и безсмислено да беше вече това. Значи не беше запомнил думите на партньора си, че наемниците не работят с тях.
— Хайде! — подвикна Тревън и понечи да заобиколи колегата си. — Не видя ли какво се случи? Рейн им устрои засада!
Ларисън го настигна и го задържа. Младият мъж се намръщи и се поприведе — като готвещ се за нападение бик.
Партньорът му отново вдигна ръце.
— Не прави сцени — рече той. — С нищо не можем да им помогнем. Те вече са мъртви.
— Не сме сигурни. Рейн изчезна, добре, ама…
— Те са мъртви!