Познай кой се върна

— Айова наистина е хубава — изкоментира тя на висок глас, като махна с ръка към безкрайната равна земя, която ги заобикаляше. Никога не беше виждала толкова пусто място — нямаше дори едно местенце, където да се отбият да починат. Алън само изръмжа нещо. Хелене сви устни още повече. Ако беше стиснала малко по-силно, сигурно щяха да се слеят в една.

Мобилният телефон на Емили, който лежеше хладен и лъскав в джоба на якето й, сякаш бе последната й връзка с цивилизацията. Тя го извади и погледна към дисплея. Нямаше нови съобщения, дори и от Мая. Преди да тръгне, беше изпратила един есемес на Ариа, в който я питаше как е Хана, но Ариа не отговори. Последното съобщение в кутията й беше онова, което А. бе пратил предишната нощ — Тя знаеше твърде много. Дали наистина А. беше блъснал Хана? Ами всичките онези неща, които Ариа й беше казала преди инцидента с Хана — възможно ли беше Спенсър да е убила Али? Очите на Емили се напълниха със сълзи. Това определено не беше най-подходящият момент да бъде далеч от Роузууд.

Внезапно Алън сви рязко от пътя и пое по една криволичеща, неравна, прашна пътека. Колата се затресе по изровения път, заобиколи няколко пастири на добитък и подмина две-три разнебитени къщурки. Покрай пътеката нагоре-надолу притичваха кучета, като лаеха злобно по колата. Най-накрая свиха по друг прашен път и спряха пред една порта. Хелене слезе и я отключи, а Алън прекара колата през нея. Пред тях се показа двуетажна бяла къща. Беше проста и скромна, донякъде напомняше за къщите на афишите3 в Ланкастър, Пенсилвания, които Емили и родителите й често посещаваха, за да си купят истински шоколадов пай.

— Пристигнахме — обяви меко Хелене.

— Красиво е. — Емили се опита да прозвучи весело, докато слизаше от колата.

Също като къщите, покрай които бяха минали, домът на семейство Уийвър беше оградено от мрежеста ограда и навсякъде имаше кучета, пилета, патици и кози. Една смел козел, завързан с дълга верига към стълба на оградата, се засили към Емили. Той я мушна с мръсните си рога и тя изпищя.

Хелене я погледна сурово, докато козелът се отдалечаваше.

— Недей да пищиш така. На пилетата не им харесва.

Прекрасно. Нуждите на пилетата са с предимство пред Емили. Тя посочи с пръст козела.

— Защо сте я вързали така?

— Сме я вързали — поправи я Хелене. — Защото е лошо момиче, затова.

Емили нервно прехапа устни, докато леля й я водеше към малката кухня, която изглеждаше така, сякаш не е била пипвана от петдесетте години на миналия век. Емили веднага усети липсата на спретнатата кухня на майка й, с веселите фигурки на пиленца, коледните кърпи и магнитчетата на вратата на хладилника с форми на филаделфийски паметници.