Ангел на мрака
- Автор: Шелдон Сидни, Бэгшоу Тилли
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-425-3
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ангел на мрака». Краткое содержание книги:
Докато се рови в неразрешеното убийство на баща си, Мат открива три сходни убийства и скоро се съюзява с Дани в преследването на гениален неуловим убиец по целия свят. Но в Хонконг всичко започва да се разпада, когато Мат е неустоимо привлечен от последната вдовица — красивата Лиза Баринг, за която Дани подозира, че е много по-опасна от обикновена жертва…
— Все още сме в началните стадии на следствието, госпожо Джейкс — обясни той. — Ще го намерим.
Анджела седна на едно от канапетата и го подкани да направи същото.
— Моля ви, наричайте ме Анджела. Мога ли да ви предложа нещо? Чай?
— Не, благодаря, добре съм.
Дани разхлаби вратовръзката си. „Аз ли не съм наред, или тук наистина е горещо?“ — запита се.
— Исках да ви задам още няколко въпроса, ако нямате нищо против. За брака ви.
Анджела го погледна озадачено.
— За брака ми?
— Колкото по-добра представа получим за съвместния ви живот, толкова по-лесно ще ни бъде да разберем кой може да е извършил това и защо.
Тя се замисли и кимна.
— Добре. Какво искате да узнаете?
— Да започнем от самото начало. Как се запознахте?
— В клас по живопис в университета.
Очите й се озариха при спомена. Мили боже, наистина го е обичала, помисли си Дани.
— Не беше редовен курс, а просто вечерен клас, на който ходех. Обичах изкуството, когато бях в гимназията. Не че бях много добра.
Дани се учуди как толкова красива жена имаше толкова ниско самочувствие. Анджела Джейкс винаги говореше прекалено скромно за себе си.
— Къде завършихте гимназия? — попита той лениво.
— В Бевърли Хилс. Защо?
— Няма причина. Просто съм любопитен. Детективски навик.
— Разбира се — усмихна се тя отново и стомахът на Дани се преобърна като палачинка. — Както и да е, Андрю дойде в университета да изнесе лекция за бизнеса с картини. Как да накараш галеристите да се вгледат в творбите ти и разни такива. Какво привлича колекционерите. Беше толкова умен и забавен. Веднага изпитахме привличане.
Дани се опита да си представи дъртия Джейкс и още по-младата версия на Анджела да се „привличат“. Не беше лесно.
— Съпругът ви имаше ли врагове, за които знаете?
— Никакви — категорично отсече тя.
— Сигурна ли сте?
— Напълно. Андрю беше сладур. Всички го обичаха.
Не всички, помисли си Дани и опита нова тактика.
— Не знам дали си спомняте, но в нощта на убийството повторихте нещо няколко пъти.
— Така ли?
— Да. Няколко пъти казахте едни и същи думи.
Тя го погледна объркано.
— „Нямам живот“. Това бе фразата, която използвахте. Можете ли да обясните защо казахте подобно нещо?
Тя се поколеба.
— Всъщност не. Или може би защото, когато се запознах с Андрю, той ми даде живот. Спаси ме. Вероятно съм казала, че нямам живот, защото знаех, че това е краят му.
— Краят?
— Краят на спокойствието и щастието, които споделях с Андрю. Но не си спомням да съм повтаряла тези думи, детектив. Не помня нищо, освен Андрю и кръвта. И вас.
— Споменахте, че съпругът ви е спасил. От какво?
Анджела се вторачи с неудобство в скута си.
— Нещастно положение.
Дани знаеше, че трябва да я попритисне, но не искаше да я разстрои отново. Очевидно тя не желаеше да говори за това. По-добре да изчака. Тя щеше му каже, когато е готова.
— Разбирам. А вие, госпожо Джейкс?
— Какво за мен?
— Имаше ли човек, който да ви има зъб?
Анджела Джейкс се замисли за момент.
— Знаете ли, никога не съм мислила така. Но пък е разбираемо, детектив, че с такава разлика, каквато имаше между мен и Андрю — повече от петдесет години, хората ни съдеха прибързано. Знам, че доста хора от светския кръг на Андрю не ми се доверяваха. Подозираха, че се стремя към парите му. Вероятно и вие сте си помислили същото.
— Разбира се, че не — излъга Дани, като избягна погледа й.
— Опитах се да убедя Андрю да не ме включва в завещанието си, за да докажем на хората, че бракът ни не е по сметка. Но той не искаше и да чуе. Каза, че клюкарите били долно племе и човек не трябвало да им обръща внимание.
— Затова ли дадохте всичките си пари за благотворителност? За да докажете на хората, че са грешили?
Тя сви рамене.
— Може би и това е било част от решението ми. Подсъзнателно.
— Съпругът ви знаеше ли, че възнамерявате да дадете всичко за благотворителност, когато той почине?
— Не — поклати глава тя. — Това щеше да нарани чувствата му. Андрю искаше аз да получа парите, а аз желаех той да е щастлив. Но истината е, че такова богатство просто не ми трябва.