Проходът

Снощи прилепите отново се появиха. Войниците установиха отбранителен периметър, но те бяха безброй. Налитаха със стотици, с хиляди, огромно ято, което закри небето. Трима войници бяха убити, сред тях и Коул. Стоеше точно до мен. Буквално го вдигнаха във въздуха, а после го насякоха както нажежени ножове масло. Не остана много от него, което да погребем.

Тази вечер е спокойно. В небето няма нито един прилеп. Обградихме лагера с огън, който май ги държи настрана. Дори войниците изглеждат потресени. Малцината останали от нас в момента решаваме какво да предприемем. Голяма част от екипировката ни е съсипана. Не е ясно как се е случило, но в един момент по време на снощното нападение, колан с гранати попадна в огъня, уби един от войниците, унищожи генератора и по-голямата част от вещите в палатката с екипировката. Остава ни сателитният телефон и достатъчно ток в батериите, за да поискаме евакуация. Май най-добре е всички да се разкараме оттук.

Мисля си и друго. Сега, когато си задавам въпроса дали има причина, заради която да се върна у дома, не намирам такава. Щеше да е различно, ако Лиз беше жива. Мисля, че през последната година част от мен е продължила да се преструва, че тя е заминала за известно време. Че един ден ще вдигна поглед и ще я видя, застанала на прага, с онази нейна усмивка, наклонила глава на една страна, за да не пада косата върху лицето ѝ. Моята Лиз най-после се е прибрала у дома, жадна за чаша Ърл Грей, готова за разходка до семейство Чарлз сред падащия сняг. Но вече знам, че това няма да се случи. Странно, но събитията от последните дни внесоха яснота в ума ми за случващото се с нас, за рисковете, на които сме изложени. Ни най-малко не съжалявам, че дойдох тук. Изобщо не се страхувам. Ако се окажем на ръба, мога да продължа и сам.