Малка звезда

Какво ли е преживяла?

Предположи, че е малко по-голяма, отколкото му се беше сторило, някъде на около два месеца. На два месеца човек успява да преживее достатъчно, та инстинктивно да си разработи стратегия за оцеляване. А стратегията на момиченцето може би се състоеше в това да бъде незабележимо. Да не се вижда, да не се чува, да не предявява претенции.

Очевидно стратегията не беше сработила. Бяха го оставили в гората и още щеше да е там, ако Ленарт не беше минал съвсем случайно. Прегърна го нежно, погледна го в бездънните очи и му заговори:

— Мъничка, сега си в безопасност. Няма защо да се страхуваш. Аз ще се погрижа за теб, Мъничка. Когато те чух да пееш, сякаш… сякаш имаше надежда. И за мен. Правил съм ужасни неща, разбираш ли, Мъничка. Неща, за които се разкайвам и ми се иска да не бях сторил. И въпреки това продължавам да ги правя. По навик. Просто така се получи. Можеш ли да ми попееш, Мъничка? Можеш ли пак да го направиш?

Ленарт си прочисти гърлото и взе ла. Звукът отекна от голите циментови стени и той сам можеше да чуе, че тонът не е съвсем чист — както когато не можеш да нарисуваш с лист и молив образа в главата си, ако нямаш техническото умение, така и неговият глас не можеше да вземе идеалния тон, който чуваше в главата си. Но все пак беше близо.

Устата на момиченцето се отвори и Ленарт продължи, нагласи се така, че устите им да са на една линия и насочи несъвършения си тон към детето, вгледан в очите му. То затрепери в ръцете му. Не, не затрепери. Завибрира. Нещо стана със звука в стаята, неговият тон зазвуча другояче. Въздухът му взе да привършва и едва когато неговият тон изтъня, преди да изчезне съвсем, той разбра какво става. Момиченцето беше отговорило с ла една октава по-ниско. Би трябвало да е невъзможно за едно малко дете да вземе толкова нисък тон и звукът прозвуча леко плашещо. Момиченцето използваше тялото си като резонатор и също като мъркаща котка издаваше чист тон в регистър, който би трябвало да е недостъпен за него.

Щом Ленарт замлъкна, млъкна и то и тялото му престана да трепти. Той го притисна към себе си и го целуна по бузата, просълзен. Прошепна в ухото му:

— Взех да си мисля, че едва ли не съм си въобразил, Мъничка. Сега знам, че не е така. Гладна ли си?

Той отново го вдигна пред себе си. Нищо в лицето му не показваше желание за каквото и да било. Той внимателно стисна гръдния му кош. Непонятно беше как успя да издаде толкова нисък тон. Най-близкото нещо, за което се сещаше, беше мъркането на котките, как използват цялото си тяло като резонатор. Но котките не мъркат в синусови тонове.

Ти си дар. Беше изпратена при мен.

Ленарт провери памперса на момиченцето, сложи го в кошницата, зави го и отиде в килера да потърси старата кошара на Джери.