Играч първи, приготви се
- Автор: Клайн Эрнест
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Играч първи, приготви се». Краткое содержание книги:
Моето скривалище.
Открих го преди четири години, докато търсех изхвърлени части за компютри. Когато отворих вратата за пръв път и се взрях в тъмната вътрешност на микробуса, веднага разбрах, че съм намерил нещо безценно: уединение. Никой друг не знаеше за това място, тук не се тревожех, че може да ми се карат или да ме нашляпат леля и поредният неудачник, с когото тя излизаше. Тук можех да държа вещите си, без да се безпокоя, че някой можеше да ги открадне. Но най-вече — тук можех да влизам в ОАЗИС на спокойствие.
Микробусът се превърна в мое убежище. В моята "пещера на Ватман". В моята "Крепост на уединението". Тук ходех на училище, пишех си домашните, четях книги, гледах филми и играех видеоигри. Тук се занимавах и с Лова на Яйцето.
Бях облепил стените, пода и тавана със стиропорени опаковки от яйца и с парчета от мокет, за да направя звукова изолация на микробуса. В ъгъла имаше няколко картонени кутии, счупени лаптопи и части от компютри. До тях стоеше етажерка със стари акумулатори и велоергометър, който бях пригодил да ми служи като зарядно устройство. Единствената мебел беше сгъваем градински стол.
Свалих раницата си и се качих на велосипеда. Зареждането на акумулаторите беше единственото физическо упражнение, което правех всеки ден. Въртях педалите, докато скалата покажеше, че са напълно заредени, после сядах на стола и включвах малката електрическа печка до него. Свалих ръкавиците си и разтрих ръце пред светналите в оранжево реотани. Не можех да оставя печката включена твърде дълго, защото щеше да изтощи батериите. Налагаше се да я включвам само от време на време.
Отворих металната кутия, в която държах запасите си от храна, и извадих бутилка вода и пакетче мляко на прах. Смесих ги в купичка и им добавих голяма порция корнфлейксПлодови скалички.След като изгълтах закуската, извадих старата пластмасова кутия за обяд с картинка отСтар Трек, която държах скрита под счупеното табло на микробуса. Вътре стоеше най-важната ми вещ: училищна конзола за ОАЗИС, плюс сензорни ръкавици и визьор. Това бяха най-ценните неща, които притежавах. Твърде ценни, че да ги разнасям със себе си.
Надянах еластичните ръкавици, сгънах и разгънах пръсти, за да се уверя, че не бяха слепнали. После грабнах конзолата — плосък черен правоъгълник, голям колкото книга. В нея имаше вградена антена, но сигналът в микробуса беше много слаб, тъй като автомобилът се намираше под планина от метал. Затова бях сглобил външна антена и я бях монтирал на бронята на една кола на върха на купа. Кабелът на антената влизаше през дупка, която бях пробил във вратата на микробуса. Включих го в буксата отстрани на антената, свалих очилата си и си сложих визьора. Той се прилепи плътно около очите ми като очила за плуване — и блокира достъпа на светлина отвън. На нивото на слепоочията имаше малки слушалки с формата на тапи, които се пъхнаха автоматично в ушите ми. Във визьора имаше и два вградени микрофона, които улавяха всичко, което казвах.
Включих конзолата и заредих операционната система на ОАЗИС. Последва кратко проблясване на червена светлина, докато визьорът сканираше ретините ми. След като самоличността ми беше потвърдена, прочистих гърлото си и изрекох отчетливо:
— Звездната лига те нае да защитаваш Границата от Зур и армадата на Ко-Дан.
Паролата ми също беше потвърдена, както и гласът ми, и влязох в системата. В центъра на зрителното ми поле се появи следният текст с удебелени букви:
Потвърждаване на самоличността: Успешно!
Добре дошъл в ОАЗИС, Парзивал!
Влизане: 07:53:21 Стандартно време — 2.10.2045 г.
След като текстът изчезна, се появи кратко съобщение, съставено от само четири думи. То било вградено лично от Джеймс Холидей, когато програмирал ОАЗИС, в знак на почит към предците на тази виртуална среда — игралните монетни автомати от детството му. Четирите думи бяха последното, което потребителят на ОАЗИС виждаше, преди да напусне реалния свят и да влезе във виртуалния:
ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ
□□□2
Аватарът ми се материализира пред шкафчето ми на втория етаж на гимназията — на същото място, на което бях стоял, когато излязох от системата предишната вечер.
Огледах се наляво и надясно по коридора. Виртуалната обстановка изглеждаше почти (но не напълно) истинска. Всичко в ОАЗИС беше изобразено в прекрасна триизмерна графика. Ако човек не се вглеждаше твърде подробно в заобикалящата среда, лесно можеше да забрави, че всичко пред очите му е генерирано от компютър. При това изгледът бе такъв със старата ми училищна конзола. Бях чувал, че ако влезеш в системата с някой от най-новите мощни терминали, няма да различиш ОАЗИС от истинския свят.