Играч първи, приготви се
- Автор: Клайн Эрнест
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Играч първи, приготви се». Краткое содержание книги:
— Уейд! — каза и открехна прозореца. — Добро утро, миличък.
— Добро утро, госпожо Гилмор. Дано не ви стреснах.
— Не — отвърна тя и се загърна по-плътно в халата си заради течението от прозореца. — Навън е мразовито! Влез да закусиш. Имам малко бекон. А и яйцата на прах не са толкова лоши, ако ги посолиш достатъчно…
— Благодаря, но тази сутрин не мога. На училище съм.
— Добре. Друг път тогава. — Тя ми изпрати въздушна целувка и понечи да затвори прозореца. — И гледай да не си счупиш врата, докато се катериш, Спайдърмен.
— Добре. Доскоро, госпожо Гилмор. — Помахах ѝ и продължих надолу.
Госпожа Гилмор беше много добродушна. Позволяваше ми да преспивам на дивана у тях, когато се налагаше, но там почти не се наспивах заради котките ѝ. Тя бе дълбоко набожна и прекарваше по-голямата част от времето си в ОАЗИС в една от огромните виртуални църкви, където пееше химни, слушаше проповеди и ходеше на виртуални обиколки из Светите земи. Поправях старата ѝ конзола за ОАЗИС винаги когато се повредеше, а в замяна тя отговаряше на безконечните ми въпроси за живота през 80-те. Знаеше страхотни любопитни факти за онази епоха — неща, които няма как да научиш от книгите и филмите. А и непрекъснато се молеше за мен. Опитваше се да спаси душата ми. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че според мен организираната религия е пълна измама. Но вярата ѝ даваше надежда и я крепеше — също като Лова за мен. Както пише в Алманаха: "Хората, които живеят в стъклени къщи, е най-добре да си затварят устата".
Когато стигнах до най-долния етаж, скочих от скелето от два метра височина. Гумените ми ботуши изхрущяха в замръзналата киша и кал. Долу все още цареше почти пълна тъмнина, затова извадих фенерчето си и тръгнах на изток през мрачния лабиринт, стараех се да остана незабелязан и в същото време гледах да не се препъна в някоя пазарска количка, част от двигател или някой от хилядите боклуци, с които бяха отрупани уличките между купчините. Толкова рано сутрин рядко виждах хора. Маршрутките за работниците минаваха само по няколко пъти на ден, затова онези жители на купчините, които имаха късмета да ходят на работа, вече чакаха на автобусната спирка на шосето. Повечето от тях работеха дневни смени в една от гигантските фабрики край града.
След като изминах близо километър, стигнах до куп стари коли и камиони, натрупани безразборно в северния край на квартала. Преди десетилетия кранове разчистили, доколкото могли, района от изоставени автомобили, за да освободят място за още купчини, и бяха натрупали старите коли на огромни купове около цялото селище. Някои от тях, като този например, бяха високи колкото самите купчини.
Тръгнах покрай него и след като се озърнах, за да се уверя, че никой не ме наблюдаваше или следеше, се промъкнах странично в процепа между две смачкани коли. Оттам започнах да клякам, да пълзя на четири крака и да пристъпвам встрани все по-навътре в нестабилната планина от изкривен метал, докато не стигнах до малко открито пространство зад затрупан товарен микробус. Виждаше се само задната една трета от автомобила. Остатъкът от нея се криеше под натрупаните отгоре други коли. Върху покрива на микробуса лежаха два преобърнати под различен ъгъл пикапа, но почти цялата им тежест се поемаше от колите, натрупани от двете му страни, образуващи нещо като защитна арка, която пречеше микробусът да бъде смачкан от цялата тази планина от метал над него.
Издърпах верижката около врата си, на която висеше ключ. Имах късмет, че този ключ още стоеше на стартера на микробуса, когато го открих. Много от натрупаните автомобили бяха изоставени в изправно състояние. Собствениците им вече не са можели да си позволят да ги зареждат с гориво, затова просто ги бяха паркирали и изоставили.
Прибрах фенерчето в джоба си и отключих задната врата на микробуса. Тя се отвори с около петдесет сантиметра — достатъчно, че да се промъкна. Затворих вратата и я заключих отвътре. Задните врати на микробуса нямаха прозорци, затова за секунда стоях в пълен мрак, докато пръстите ми не напипаха стария контакт, който бях залепил с тиксо на тавана. Включих го и допотопна настолна лампа обля малкото помещение със светлина.
Набръчкан зелен покрив от малка кола покриваше отвора от счупеното предно стъкло, но това бе единственото поражение по преднината на микробуса, а останалата част от вътрешността му бе невредима. Някой бе махнал всички седалки (вероятно за да ги използва като мебели) и се бе образувала малка "стаичка", висока и широка около метър и двайсет и дълга около три метра.