Warcross

И за да демонстрира колко страхотни са тези очила, Хидео създал видеоигра — тя вървеше в комплект с всеки чифт. Тази игра се наричаше Warcross.

Warcross беше доста елементарна: два отбора се бият един срещу друг и всеки се опитва да отнеме артефакта на другия — лъскав скъпоценен камък, без да изгуби своя собствен. Зрелищна я правеха виртуалните светове, в които се развиваха битките — всеки от тях бе толкова реалистичен, че да сложиш очилата, бе все едно да те спуснат право в него.

Докато траеше радиопредаването, научих, че Хидео, роден в Лондон и отраснал в Токио, се научил сам да пише код на единайсет години. На моята възраст. Не след дълго той конструирал първия си чифт очила НевроЛинк в бащината си работилница за поправка на компютри, с входни данни от майка му, невролог. Родителите му помогнали да финансира производството на партида от хиляда чифта очила и той започнал да ги доставя на разни хора. За една нощ поръчките от хиляда прераснали в сто хиляди. После — в един милион, десет милиона, сто милиона. Инвеститори предлагали рекордни оферти. Развихрили се съдебни процеси за патентите. Критици спорели как устройството НевроЛинк ще промени ежедневието, пътуването, медицината, военното дело, образованието. „Линквай се“ — така се казваше популярно поп парче на Франки Дина, големият хит на миналото лято.

И всички — всички! — играеха Warcross. Някои играеха интензивно, сформираха отбори и водеха битки с часове. Други просто се излежаваха на виртуален плаж или се наслаждаваха на виртуално сафари. Трети пък се включваха в играта, като си носеха очилата, докато се разхождаха из реалността, фукаха се с виртуалните си домашни любимци тигри или населваха улиците с любимите си знаменитости.

Както и да играеха хората, това се превърна в начин на живот.

Погледът ми се измести от радиото към листовете с домашни, пръснати по завивките ми. Историята на Хидео бе накарала нещо в гърдите ми да затрепти, да разкъса мъглата. Как така едно момче, само три години по-голямо от мен, превземаше с щурм света? Не помръднах от мястото си чак докато предаването не свърши и отново засвири музика. И лежах там още цял един дълъг час. А после постепенно разгънах тялото си в леглото и посегнах към един от листовете.

Беше за часа ми по въведение в компютърните науки. Първата задача в него беше да се открие грешката в три реда елементарен код. Проучих го, като си представях единайсетгодишния Хидео в моето положение. Той нямаше да се въргаля там, забил поглед в нищото. Щеше да е решил тази задача, и следващата, и по-следващата.

Мисълта пробуди стар спомен за баща ми — как седи до леглото ми и ми показва загадка, отпечатана на гърба на някакво списание. Загадката се състоеше от две рисунки, които изглеждаха еднакви, и ние трябваше да открием разликата между тях.