Warcross

Но какво ли ми пукаше? Баща ми вече го нямаше и бях толкова уморена. Може би мъглата в гърдите ми щеше да се разраства, все по-гъста и по-гъста, докато някой ден погълнеше и мен, и мен също вече нямаше да ме има. И тъй лежах, свита на клъбце, и гледах как дъждът плющи по прозорците, а вятърът клати силуетите на дървесните клони и се питах колко ли време ще им отнеме в училище да забележат, че пак ме няма.

Радиото в стаята работеше — единственото друго нещо в стаята освен леглата ни. Едно от момичетата не си беше дало труда да го спре, след като се включи алармата ѝ. Слушах с половин ухо брътвежа по новините за икономическото състояние, протестите в големите градове и в провинцията, неспособността на полицията да се справи с престъпността, началото на евакуациите в Маями и Ню Орлиънс.

А после програмата се смени. Започна едночасово специално предаване за някакво момче на име Хидео Танака. Тогава той беше четиринайсетгодишен и все още новак под прожекторите. В течение на радиопредаването се заслушах.

— Помните ли света преди смартфоните? — питаше радиоводещият. — Когато всички се олюлявахме на прага на огромна промяна, когато технологията почти се бе появила, но не окончателно, и бе нужно едно революционно устройство, за да ни бутне оттатък границата? Е, миналата година едно тринайсетгодишно момче на име Хидео Танака ни бутна оттатък една съвсем нова граница.

Направи го с изобретяването на тънки безжични очила с метални дръжки и прибиращи се слушалки. Не се бъркайте! Те нямат нищо общо с очилата за виртуална реалност, които сте виждали преди — онези, дето приличат на грамадни тухли, прикрепени към лицето ви. Не, тези ултратънки очила се наричат „НевроЛинк“ и се носят също толкова лесно, колкото и чифт обикновени очила. Тук, в студиото, разполагаме с последния модел… — той млъкна по радиото, сякаш си слагаше очилата —… и ви уверяваме, че това е най-сензационното нещо, което съм изпробвал някога!

НевроЛинк. Бях чувала преди да го споменават по новините. Сега се заслушах и радиопредаването ми обясни подробно всичко.

Открай време, за да създадеш реалистична виртуална среда, трябваше да предоставиш възможно най-подробно разработен свят. Това изискваше много пари и усилия. Но без значение колко добре се получаваха ефектите, все още загледаш ли се, се разпознаваше как всичко това не е истинско. Във всяка една секунда човешкото лице извършва хиляда дребни движения, дървесният лист трепва по хиляда различни начина, в истинския свят се случват милион дреболии, които ги няма във виртуалния. Разумът ви несъзнателно го знае — и затова нещо ви изглежда не както трябва, макар и да не сте в състояние да посочите какво точно.