Warcross

— Да! — възкликва втори анализатор, а всички останали кимат. Зад тях тръгва клип, който показва едно момче.

— За първи път диджей Рен се появи във вестниците като едно от най-горещите имена на френската ъндърграунд музикална сцена. А сега Warcross ще прочуе името му и по цялата земя!

Докато анализаторите подхващат отново спора за тазгодишните най-нови играчи, преглъщам надигналата се у мен завист. Всяка година петдесет играчи аматьори, на които се връчва уайлдкард, биват номинирани от тайна комисия, за да ги включат в процеса на официалната селекция на отборите. Най-големите късметлии на света, мен ако питате. Криминалното ми досие автоматично ме дисквалифицира от номинациите.

— И нека обсъдим как ще се развихрят игрите тази година! Смятате ли, че ще чупим рекорди? — пита първата анализаторка.

— Като че вече имаме наличен счупен рекорд! — отговаря трети. — Миналата година финалният турнир бе проследен от общо триста милиона зрители. Триста милиона! Господин Танака трябва да се гордее. — И докато той говори, фонът отново се сменя с логото на „Хенка Геймс“, последвано от видео със създателя на Warcross Хидео Танака.

В клипа той, облечен в безупречен смокинг, си тръгва от благотворителен бал под ръка с млада жена, а сакото му е загърнало раменете ѝ. Той е твърде, твърде грациозен за двайсет и една годишен младеж и докато светкавиците бляскат около него, не се удържам и се попривеждам напред. За последните няколко години Хидео се преобрази от върлинест гениален тийнейджър във висок млад мъж с пронизителен поглед и потайна усмивка. Сега не минава и седмица, без да цъфне на корицата на някой таблоид като гадже на тази или онази знаменитост; слагат го начело на всякакви списъци за каквото се сетят. Най-младите. Най-красивите. Най-богатите. Най-желаните ергени.

Била съм с доста момчета, то е ясно, и много пъти съм окъснявала по нощите, когато забърша някой красавец в закусвалнята или в някое кафене, или навън на улицата, и после го закарам вкъщи, за да ме поразсее от проблемите ми. Но момчетата идваха и си отиваха без всякакви последствия. Хидео дълго се въртеше в ума ми всеки, всеки път, щом зърнех образа му.

— Да хвърлим едно око на нашата публика за откриващия мач тази вечер! — продължава анализаторката. Зад тях изниква число, което накарва всички да избухнат в аплодисменти. Петстотин и двайсет милиона. И това само за церемонията по откриването! Warcross вече официално е най-голямото събитие на света.

Вземам си тенджерата спагети на дивана и ям на автопилот, докато гледаме още заснет материал. Има интервюта с пищящи фенове на влизане в „Токио Доум“ — лицата им са изрисувани и стискат в ръце саморъчно направени плакати. Има кадри с работници, които проверяват още веднъж всички технически сглобки. Има документалки в стил олимпиада, показващи снимки и видеоклипове на всеки от играчите тази вечер. След това идват кадри от геймплея — два отбора се вихрят в битка сред безбройните виртуални светове на Warcross. Камерата прави панорама към надаващите насърчаващи възгласи тълпи, а после се насочва към професионалните играчи, чакащи в отделна стая зад кулисите. Тази вечер те се усмихват широко, очите им греят в очакване, докато махат към камерата.