Жълтата кутия

Дориян обаче нямаше намерение да се предава. Озърна се трескаво, метна се като лъв през стаята, сграбчи закачения на стената фенер и го завъртя като боздуган пред себе си.

– Няма да излезеш от тук жив, писарю! – дъхът на свещеника излизаше на пресекулки, но беше пълен с омраза. – Няма да унищожиш това, което съм съградил с толкова мъки!

– Къде е момичето?! – извика на свой ред Климент. – Кажи ми къде криеш Лема и това може да приключи!

В отговор презвитерът завъртя фенера над себе си и се опита да го стовари върху главата на противника си. Климент отскочи в страни, а от силата на удара веригата на фенера се изплъзна от ръцете на Дориян и се разби в пода.

Лененото масло напои сухата слама, която веднага пламна. Огънят заоблизва краката на масата и столовете, подхвана завесата на прозореца и се прехвърли върху дървената стена. Стаята се изпълни с дим и пламък.

– Какво ще направиш сега? Ще ме преследваш или ще спасиш останалите? – изсмя се свещеникът и побягна през вратата.

– Пожар! Пожар! – писарят блъсна в страни горящата маса и хукна след свещеника. Опита се да затвори вратата на кухнята, за да ограничи огъня, но не успя.

– Пожар! – извика отново Климент и продължи да тича. Някъде заблъскаха врати, чуха се викове, в края на коридора се подаде пребледнялото лице на брат Марк.

– Какво става? Къде гори? – запелтечи той, но писарят го сграбчи за расото и дръпна лицето му към своето.

– Дориян полудя! – извика Климент, опитвайки се да надвика набиращите сила пламъци. – Подпали приюта и избяга. Трябва да изведеш децата навън. Ще можеш ли?

Монахът кимна объркано, завъртя си и хукна, крещейки команди. В последния миг писарят го хвана за края на дрехата и го завъртя към себе си.

– Дориян? Къде да търся Дориян? Има ли някакво място, където би могъл да се скрие?

Марк посочи с ръка към края на коридора.

– В дъното е стаята, където обучаваше избраните от него сираци. Само той има ключ за там. Вратата е дебела и висока, не може да я сбъркаш – монахът закри лицето си с ръка, за да се предпази от дима.

Климент пусна монаха и полетя към дъното на коридора. Лесно намери вратата, но тя беше заключена. Писарят започна да блъска с юмруци дървото, но дебелият дъб не поддаде. Вместо това от вътре се чу тънък момичешки писък.

– Дориян! – Климент се надяваше презвитерът да го чува. – Остави момичето! То не ти е виновно за нищо! Пусни Лема и излез! Все още можеш да се спасиш!

– Не искам да те слушам повече! – отговори му приглушеният глас на свещеника. – Причини достатъчно неприятности! Момичето ме предаде и заслужава да умре!

– Чакай! – извика писарят и се заоглежда, опитвайки се да намери нещо, с което да разбие вратата. – Трябва да ти кажа нещо много важно!