Жълтата кутия
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1357-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Жълтата кутия». Краткое содержание книги:
– Чудовище! – Невестулката удари с юмрук по масата. – И това ми било духовник!
– Ами Александър? – попита Корсис.
– Дориян от самото начало го е намразил. Свещеникът е бил близък на Борис, получи пари да строи базиликата. Сам ми каза, че е ходил напразно при княза. И когато Александър е обявил, че всичко старо трябва да се разруши и да се съгради отново, Дориян е решил да го премахне. Дори не е разбрал, че свещеникът говори в преносен смисъл. Бил е толкова обсебен от собствените си идеи, че е пречупвал всичко през тяхната призма.
– И сега какво? – Невестулката не спираше да се върти на мястото си. – Какво ще стане с децата на Дориян? Едва ли някой ще иска да ги приюти, след като разбере, че презвитерът ги е превърнал в крадци и убийци.
– За съжаление с приюта е свършено – въздъхна писарят. – Всичко изгоря до основи, няма как да бъде възстановено. Ще говоря с княза и съм сигурен, той ще разбере, че децата не са виновни. Стига да искат, по-големите могат да бъдат уредени на работа в замъка. В кухните, перачниците или градините, а някои дори да бъдат зачислени към гарнизоните на крепостта. Най-малките остават при брат Марк, който ще се грижи за тях. Ще помоля Борис да помогне. Старата казарма, в която ги настаниха, е подходяща да стане техен нов дом. Що се отнася до децата – писарят сви рамене – не е нужно да се разбира какво точно е правил презвитерът с тях. Дориян е мъртъв и злото, което е вършел приживе, трябва да умре заедно с него. Ограбеното злато ще бъде преписано на Батой, Агоп е ограбен и убит от слугата си Николай, Александър се е спънал в тъмното и се е пребил в изкопа на базиликата. Така ще бъде най-добре за всички.
Корсис кимна с глава.
– А какво ще стане с нея? – младежът посочи Аврора, а гласът му предателски потрепери. – Ще остане ли при нас?
Писарят разтри очите си с ръце. Искаше му се да съблече потните си умирисани на пушек дрехи, да се измие и да си легна. Имаше чувството, че от момента на площада, когато бе проумял кое е момичето и защо е искало да се срещне с Гостун, са минали години.
– Знам коя е тя. Знам и какво е Анищар – уморено каза той и хвана за рамото понечилия да скочи от стола си Корсис. Момичето, усетило че говорят нещо свързано с него, завъртя очи, но не каза нищо. – Знам как и защо е умрял Чака и кой го е убил. И най-важното! Знам защо е станало всичко това. А каква ще е съдбата на момичето, ще реши князът.
– Защо? Кой? Не ни мъчете, господарю! – Корсис този път успя да скочи на крака. – Аз трябва да знам! Аз...
– Седни! – Климент посочи стола на помощника си. – Ще ви кажа всичко, което знам или подозирам. След което ще съставим план за действие. Трябва да сме много внимателни.
– Ден на откровения, а господарю! – ухили се Невестулката, придърпа стола си по-близо до масата и напълни чашите на всички.
Господарката Евдокия вдигна поглед от ръкоделието, което държеше и се загледа през прозореца. Небето бе синьо, слънцето грееше, между пухкавите бели облаци се стрелкаха лястовици и синигери. От улицата се носеше гълчава, чуха се подвикванията на войниците и тропот на конски копита.
Въпреки хубавото време Евдокия се чувстваше нещастна. Макар да бе облечена в красива зелена рокля, поръбена с фин червен плат, на врата ѝ да висеше златна огърлица, а по ръцете ѝ да проблясваха камъни, в душата ѝ бе пусто.
От как Чака уби мъжа ѝ Гостун, къщата се промени. Заедно с боритаркана от нея си бе отишла радостта и живота и сега вдовицата се чувстваше самотна и изоставена.
Въпреки че бе мамила мъжа си, Евдокия го обичаше. Помнеше как благодарение на него се превърна от обикновена компаньонка в жена, с която всички трябва да се съобразяват. Жена, достатъчно могъща и властна, за да управлява дома, имението и сърцето на боритаркана на Плиска.
Как ѝ липсваше боботещият му смях, тежките му стъпки, дори капризите му вечер на масата. Как ѝ липсваше Чака със своята сила, устременост, неизчерпаема енергия и закачливи очи. Как ѝ липсваше дори Мария, тази малка крадла, с веселата си усмивка и леко поведение.
Евдокия въздъхна и една сълза се търколи по гладката ѝ кожа.
Господарката изтри лицето си със юмрук. Нямаше да се остави миналото да я преследва! Нито да я превърне в празен пашкул. Бе се борила, дълго и упорито, за да постигне това, което беше – една от най-богатите жени в страната.
Къщата вече бе продадена. Дрехите натоварени, парите заключени в сандъци, охраната наета.
Нямаше какво да прави повече тук.
Бе решила да се премести в Константинопол, където красотата и богатството ѝ щяха да направят чудеса.