Смрък [bg]

Точно сега, докато гледаше уплашеното дете, той се страхуваше, че този момент наближава. Може би само присъствието на Небивал държеше мрака настрана и възпираше ужасния му порив да лиши палача от неговите долар за обесването, два пенса за въжето и шест пенса за бирата. Много е лесно да се убива, да, но не и когато те гледа някое читаво младо ченге, което те смята за добър човек.

Там, у дома, Стражата и семейството му обграждаха Ваймс като стена. Тук добрият човек беше добър, защото не искаше никой да го види като лош. Не искаше да се срамува. Не искаше да бъде мракът.

Арбалетът сочеше към заложниците и онзи, който го държеше, сигурно имаше заповед да стреля, ако подръпване на крака му бие „тревога". Щеше ли да го стори? Човек трябваше да е израснал донякъде, за да почне в него да се процежда мракът, макар че винаги има един-двама, родени като живо въплъщение на мрака, които биха убили ей така, да минава времето. Този такъв ли беше? Дори да не беше, нямаше ли да се стресне? Колко лек беше спусъкът? Можеше ли внезапно дръпване да го освободи?

Бурята бушуваше отвън. Дали водата спадаше или не вече изобщо не изглеждаше чак толкова важно, при положение че наоколо имаше толкова много от проклетото нещо. Жената го гледаше с крайчеца на окото си. Е, добре, всеки миг беше от значение…

Пристъпвайки внимателно, като че ли в целия тътен и скърцане изобщо можеше да се чуе как стъпва, Ваймс се промъкна до нищо неподозиращия пазач, сключи ръце през врата му и дръпна нагоре. Стрелата се заби в тавана.

— Не искам никой да пострада — помъчи се приятелски да обясни Ваймс, но продължи: — Ако си мислиш, че можеш да дръпнеш въженцето, малкия, нека ти кажа, че ще ти свърши дъхът, преди на мен да ми свърши захватът. Околийски Левак, вземи това оръжие и завържи краката на господина. Можеш да задържиш оръжието му. Знам, че харесваш такива.