Вълкът през зимата [bg]

Но Ейнджьл също беше опасен. Луис преценяваше плюсовете и минусите и ако ситуацията не му харесваше, се оттегляше и изчакваше по-благоприятна възможност, за да нанесе удар. При него логиката винаги беше на първо място. Ейнджьл беше различен. Веднъж взел решение да удари, той непрекъснато атакуваше набелязаната мишена, докато единият от двамата не бъде победен. Той знаеше как да превърне емоцията в оръжие. Този вид сила и решителност не бяха за подценяване. Онова, което повечето хора не можеха да разберат, бе, че изходът от битката се решава в първите секунди, а не в последните, и че самото изправяне пред видимо непреклонен нападател може психически да сломи дори по-голям и по-силен противник.

Но най-странното бе, че докато анализираше тези двама мъже, Колекционера осъзна, че е започнал да им се възхищава. Прекланяше се пред свирепостта и лукавството им дори когато го преследваха от място на място и разрушаваха неговите скривалища, които така грижливо беше изграждал. Освен това не можеше да отрече, че той и тези мъже, чрез предаността им към Паркър, на практика се занимаваха с варианти на една и съща работа. Вярно, наложило му се бе да убие един от техните хора, но това беше грешка. Допуснал бе емоцията да го ръководи и приемаше, че е трябвало да плати за това. Цената бе загубата на неговите скривалища. Но преследването вече започваше да го уморява. Щеше да им даде онова, което искат, за да постигне примирие. Ако не се съгласяха, е, той имаше работа за вършене и тяхното преследване му пречеше. Отклоняването на вниманието и заплахата, която представляваха, времето и усилията, които го караха да прахосва, даваха възможност на мъже и жени, въплъщаващи злото, да издевателстват над по-слабите от тях. Присъди чакаха да бъдат изпълнени. Колекцията му се нуждаеше от ново попълнение.