![Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/4/poslednite-oceleli-zhivota-kakvto-go-poznavahme-bg-download.jpg)
Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]
- Автор: Пфефър Сюзан Бет
- Серия: Последните оцелели #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191570928
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]». Краткое содержание книги:
Мама плачеше. Мат успя да стисне ръката на господин Дануърт и да му благодари. Джони беше твърде зает да рови в торбите, да вади пакетите, консервите и кутиите и да ни ги подава, за да ги видим.
- Пазете се - рече господин Дануърт. - Най-лошото мина. Щом сте стигнали дотук, ще оцелеете до края.
- Може ли с тази да вечеряме? - попита Джони, след като господин Дануърт си тръгна. - Моля те, мамо. Само веднъж?
Тя изтри сълзите си, пое дълбоко дъх и се усмихна.
- Тази вечер всички ще ядем. И утре, и в неделя.
За вечеря имахме сардини, гъби и ориз. А за десерт (десерт!) - сушени плодове.
Докато се хранехме, токът дойде за втори път през този ден.
Може и да беше рай за глупаци, но все пак си беше рай.
18 март
Токът дойде, докато се гощавахме с пиле с грах, леща и моркови.
- Хайде - подкани ме мама. - Да опитаме да изперем.
И го направихме. Беше истинско предизвикателство, защото нямахме течаща вода, затова наливахме вода в пералнята, докато работеше. Но дори и така беше много по-лесно, отколкото да перем всичко на ръка. Изпрахме чаршафите на четиримата и дори успяхме почти да ги изсушим...
Отпразнувахме го, като си измихме косите. Редувахме се с шампоана. Мама настояваше всеки ден да се изтриваме с мокра гъба, но шампоанът си беше истински лукс.
Тази вечер токът отново дойде. Само за десет минути, но и така бяхме щастливи. Приготвихме си вечеря в микровълновата печка. Най-хубавите думи, които някога съм писала.
19 март
Все още имаме три торби в килера, но виждам, че мама е нервна за утре. То е като тока. Светва и угасва, но не можеш да разчиташ на него.
Все пак дори и да няма повече храна, поне можем да сме сигурни, че Джони няма да остане гладен, а това е огромна утеха за нея.
20 март
Рожденият ми ден.
Аз съм на седемнайсет, жива съм и имаме храна.
Господин Дануърт дойде тази сутрин с десет торби провизии.
- Зная, че ви се полагат повече, но и това трябва да ви стигне - рече с извинителен тон. - Ще се видим следващия понеделник, когато ще донеса полагащите ви се дванайсет.
Имаше толкова много и прекрасни неща. Мляко на прах. Сок от боровинки. Три консерви риба тон... Е, бих могла да изредя всичко, но едва ли има значение. Беше храна и щеше да ни стигне за седмици, а щеше да има и още.
Тъй като беше моят рожден ден, мама ме остави да определя менюто. Намерих една кутия с макарони със сирене. Беше най-близо до пица.
Има толкова много неща, които още не знаем. Мога само да се надявам, че татко, Лиза и бебето Рейчъл са добре. Както и баба. И Сами, и Дан, и всички хора, които заминаха от тук. Грипът върлуваше в цяла Америка, а навярно и в останалия свят. Ние бяхме щастливци, че оживяхме; повечето хора нямаха този късмет.
Токът идва и спира, така че не можем да разчитаме на него. Все още имаме дърва, а Мат става все по-силен (днес изкачи десет стъпала и само настояването на мама го отказа да изкачи останалите до горе). Навън има много сняг, така че и с водата сме добре. Небето все още е сиво и въпреки че вече цяла седмица температурата е положителна, все още смятаме седем градуса под нулата за меко време.
Но днес няма да се тревожа за бъдещето. Каквото е писано да стане, ще стане. Днес е ден за празнуване. Утре денят ще е по-голям от нощта. Утре ще се събудя и мама и братята ми ще са до мен. И всички ще сме живи. И всички ще ме обичат.
Преди време Джони ме попита дали още си водя дневник и за кого го пиша. И аз самата си задавах същия въпрос, особено когато ми беше най-тежко.
Понякога си мисля, че пиша за хората, които ще живеят след двеста години, така че да знаят какъв е бил животът ни.
Понякога си мисля, че го пиша за този ден, когато човечеството вече няма да съществува, а пеперудите ще могат да четат.
Но днес, когато съм на седемнайсет и съм на топло, и съм сита, пиша този дневник за себе си, така че винаги да помня живота такъв, какъвто го познавахме, и какъвто е сега. За времето, когато вече няма да съм в слънчевата стая.
ОЧАКВАЙТЕ
ПОСЛЕДНИТЕ ОЦЕЛЕЛИ (книга втора)
В „Живота, какъвто го познавахме“ Сюзан Бет Пфефър очарова и смайва читателите с виждането си за едно апокалиптично събитие, пречупено през възприятията на жителите на едно малко градче.
Вторият роман проследява същите събития, но в Ню Йорк, през погледа на седемнайсетгодишния Алекс Моралес. Когато родителите на Алекс изчезват след огромните приливни вълни, той е принуден да се грижи за двете си малки сестри, макар че Манхатън се е превърнал в безлюдна пустиня, в която храната и помощта от другите са дефицит.