Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

Беше логично. Хората тук живееха по-близо един до друг, така че бяха разчистили снега, поне в началото. Но тук беше по-малко вероятно да имат печки с дърва и сигурно бяха измрели от студ. А и колкото по-близо бяха един до друг, толкова по-бързо се е разпространил грипът. Нашата изолация ни бе спасила, беше ни дала седмици, дори може би месеци живот.

Когато наближих пощата, все повече се изпълвах с увереност, че ще мога да се върна у дома. Знаех, че е лудост, че тогава трябваше да се изкачвам нагоре по хълма, а вече не ми бяха останали сили, за да извървя обратния път. Все пак едно беше да се избутваш надолу по стръмното, но да се изкачваш нагоре щеше да е почти невъзможно. Сърцето ми нямаше да издържи и навярно щях да умра на няколко километра от къщи.

Но не ми пукаше. Бях стигнала до града, каквато бе целта ми. Ще отида в пощата и ще намеря писмо от татко, в което ще пише, че той, Лиза и бебето са добре. Тогава нямаше да има значение къде ще умра или как. Джони щеше да живее, както и Рейчъл, а това бе най-важното.

Беше странно да стоиш насред главната улица на града, да не виждаш и да не чуваш нищо, да не помирисваш нищо, освен зловонния дъх на смъртта. Видях трупове на кучета и котки, домашни любимци, които стопаните им бяха изоставили и които не са могли да оцелеят без храна в студа. Наведох се и взех един труп на животно, за да видя дали е останало някакво месо, но малкото останало по скелета бе твърде замръзнало, за да се отдели. Захвърлих го върху покритата със сняг улица, изпълнена с облекчение, че не видях човешки трупове.

Когато стигнах до пощата, видях, че е пълно мъртвило.

Изпитах такова отчаяние. Навярно не бе отваряно след последния ден, когато Мат бе работил тук. Всякакви фантазии, че напуснах слънчевата стая, за да намеря писмо от татко, се изпариха.

Бях дошла в града, за да умра. Нямаше смисъл да се връщам у дома, да принуждавам останалите да станат свидетели на неизбежния ми край.

Отпуснах се на земята, какъв беше смисълът? Защо изобщо трябваше да се опитвам да се връщам? Най-доброто, което можех да сторя, е да остана там, където бях, и да чакам студът да ме убие. Госпожа Несбит знаеше как да умре. Нима не можах да се поуча от нея?

Но тогава пред погледа ми се мярна нещо жълто. От толкова отдавна светът ми се състоеше единствено от отсенки на сивото, че очите ме заболяха от жълтия цвят.

Но наистина имаше нещо жълто. Спомнях си жълтото като цвета на слънцето. За последен път видях слънце през юли. Тогава очите ме боляха да гледам право в него и сега отново ме заболяха при този проблясък на жълтото.

Не беше слънцето. Засмях на себе си, задето помислих, че може да е то. Беше лист хартия, понесен от вятъра.