Факторът Чърчил [bg]

През 1954 г. върху него започват да упражняват деликатен, но непрекъснат натиск да освободи поста, а самият той извършва удивителни подвизи за човек, прекарал тежък инсулт, но започва да се чувства, както се изразява самият той, "като самолет в края на своя полет, в здрача, с останало малко гориво, който вече търси място за безопасно кацане". И все пак този самолет лети още почти година, като с ловки маневри избягва вражеския (а често и приятелски) огън, докато най-сетне на 5 април 1955 г., на осемдесетгодишна възраст, той отива в двореца и подава оставка като министър-председател.

"Човекът — това е неговият дух", казва той пред кабинета си на последното заседание. И дава на министрите един последен съвет: "Никога не давайте да ви разделят от американците".

Така нареченият "войнолюбец" е посветил последните години на този пост на една мисия — за съжаление, безуспешна — да събере на едно място Великите сили и да насърчи "световно облекчение", под което той разбира преодоляване на безпрецедентната, по негово мнение, заплаха на термоядрените оръжия. И все пак такава среща на върха се провежда — три месеца след като той напуска кабинета, когато Айзенхауер, Идън, Фор и Булганин се събират в Женева.

Чърчил инстинктивно знае какво е най-голямото зло на комунизма — че потиска свободата, че замества личното решение с контрол от страна на държавата, че след него върви подкопаването на демокрацията и поради това комунизмът е тираничен режим. Той разбира също, че само капитализмът, при всичките си несъвършенства, е в състояние да задоволява потребностите на човешките същества.

Аз съм от поколението, което видя комунизма в действие, о, понякога можехме да пътуваме зад Желязната завеса преди 1989 г. — и да видим колко прав е бил, във всеки детайл, произнасяйки тази поразително далновидна реч във Фултън, Мисури. Видяхме страха, чухме шепота, четохме нелепите пропагандни лозунги на една затъваща система, която не може да осигури основните нужди на хората и която контролира населението, като отнема елементарната свобода на придвижване.

Чърчил предвижда всичко това с безпогрешна яснота точно както бе осъзнал преди останалите заплахата от нацистка Германия. Той също така пророкува, че един ден всичко това ще рухне — при това с неочаквана бързина. Оказа се прав и ние доживяхме да видим и този радостен момент.

Пред вратите на "Сесилиенхоф" в Потсдам слънцето изглежда много ярко след мрака на конферентната зала. Яхваме велосипедите и ги подкарваме през поляните и градините покрай Ванзее.

Поглеждам името на улицата. Казва се "Мауервег". Разбира се! Точно тук източногерманският режим издигна грозната стена, която разделяше града и която беше съборена при всенародното изригване от 1989 година. Някога тук се издигаше един от символите на терора и потисничеството: сега на негово място няма нищо друго освен широка велоалея.