Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Знаех, че ме лъже. Дължеше му, и то не малко. Телефонното обаждане в кантората му вчера беше във връзка с това. Когато прочете името на този човек върху бележката, той се разтревожи. Беше угрижен и през цялото време, докато приказваше с него по телефона, поради простата причина че онзи го беше притиснал. Спомних си как лицето му се бе прояснило изведнъж — сигурно тогава бе измислил този вариант. Но не казах нищо. Не откъсвах поглед от черния буик и се опитвах да измисля как да се докопаме до него при такова движение. Май нямаше начин, без да привлечем прекалено много внимание върху себе си. Винаги спираха на оживена улица, никога не излизаха от многолюдните квартали.

— Какво ще кажеш, Джинкс? — попитах.

— Все едно да си сложим главата в торбата.

— И аз така мисля. И ти го разбираш, нали? — обърнах се към Мандън. — Виждаш, че е безнадеждно… но все пак защо да не хвърлим един поглед на мястото, където отиват тези пари. Може пък там да ни излезе късметът.

— Не се надявай — рече Мандън. — Там има дори повече хора, отколкото тук… Естествено, ако беше направил онова, което ти предложих по-рано тази сутрин.

— Но аз не го направих…

— За какво става въпрос? — заинтересува се Джинкс.

— За нищо. Идеята беше по-лоша и от тази — отговорих аз.

На три коли пред нас, навлизайки в търговската част към все по-натовареното движение, буикът зави зад един ъгъл.

— Отказваме ли се? — попита Джинкс.

— Хайде, край — обявих аз. — Пропиляхме, кажи-речи, целия ден, изморих се. Искам да полегна.

Джинкс продължи, подмина кръстовището и спря зад една полицейска кола от пътния контрол, която бе препречила пътя и задницата й беше почти на пешеходната пътека. Някакъв автомобил беше паркиран на забранено място и едно ченге пишеше квитанция за глоба.

И аз, и Мандън забелязахме това едновременно, по усмивката му разбрах, че мислим за едно и също. Но аз го изпреварих. Казах му:

— Няма смисъл да разполагаш с нещо, ако не го използваш. Все забравям, че ченгетата са на наша страна.

— Това е решението, пред нас е.

— Това е решението. Обади се на Уебър…

— Карай към нас, Джинкс — каза той.

— Защо да се връщаме у вас? — попитах. — Отсреща има заведение. Джинкс, закарай колата на първия паркинг и ела при нас. Ще бъдем на щанда за безалкохолни напитки.

Отворих вратата и подканих Мандън.

— Хайде, слизай.

Той излезе и двамата прекосихме улицата.

— На Уебър тази работа няма да му се хареса — рече Мандън.

— Много важно какво му се харесва и какво не.