Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
Остави сметката от „Фор Сийзънс“ в куфарчето си и провери дали паспортът на Госингер е скрит при останалите документи.
След това седна на леглото и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.
Прозвуча дълбок мъжки глас:
— Hola?
— Казвам се Кастило — представи се той на испански. — Бихте ли ме свързали със сеньор Певснер?
— Един момент, сеньор.
Кастило огледа стаята и забеляза нещо, което не бе видял досега. На нощното шкафче бе оставен някакъв пакет. Беше опакован и отгоре лежеше роза.
„Това пък какво е, дяволите да го вземат?“
— Чарли, надявах се да позвъниш — започна Александър Певснер на руски.
— Така ли? Защо?
— За да ми кажеш, че си добре. Чух какво се е случило с шофьора ти и агента.
— Ако си чул от някой близък на полковник Мунц, Алекс, най-добре си намери нов източник. Мунц е уволнен.
— И това ми е известно. Съжалявам за хората ти, Чарли.
— Алекс, искам да пипна мръсника, който го стори.
— Разбирам.
— Въпросът е личен, Алекс.
Последва кратко колебание, преди Певснер да отговори.
— Не очаквам друго от един офицер. Или ти говореше буквално?
— Съвсем буквално, Алекс.
— Много съжалявам, приятелю.
— Говорих с Хауърд тъкмо преди да замине.
— Не е споменал.
— Помолих го да открие нещо за Жан-Пол Лоримър, дипломат от Обединените нации в Париж. Следващия път, когато говориш с него, би ли му предал, че много ми се иска да разбера нещо повече за въпросния човек?
— Ще накарам Хауърд да ти се обади. Къде ще бъдеш?
— Тук до към утре по обяд. Тогава заминавам със семейство Мастърсън. И тялото.
— Едва ли ще се чуя с него преди това. Във Вашингтон ли ще бъдеш?
— Първо в Мисисипи, след това във Вашингтон. Кажи му да ми позвъни или на мобилния, или в хотела.
— На всяка цена. И аз ще видя какво мога да разбера за въпросния Лоримър. Жан-Пол Лоримър, нали така?
— Да. Ще съм ти много задължен.
— Не ми се иска да го казвам на човек като теб, но нали си взел мерки за безопасността си?
— Придружават ме два автомобила с агенти от ДРУ — включително един майор, — имам си и бодигард, морски пехотинец, който сигурно още не е дорасъл, за да гласува.
Певснер се разсмя, след това добави сериозно:
— Има опасни хора — очевидно професионалисти — които са замесени в онова, което става напоследък. Сигурно сам си се досетил.
— Така е. Сигурно нямаш представа за какво точно става въпрос?
— Нямам. Нямат и хората, с които разговарях, а би трябвало да имат поне бегла представа. Наистина не знаят.
— Нали ще продължиш да разпитваш?
— Разбира се. Ана ще се моли за теб — и за твоята… приятелка.
— Благодаря ти.
— Приятелите се грижат за приятелите си, друже. Ще се чуем, Чарли. Да се пазиш.
— Довиждане, Алекс.
Певснер мина на немски.
— Никакво довиждане. Auf wiedersehen.
Кастило прекъсна и погледна мобилния си.
„Си Ен Ен и «Ню Йорк Таймс» научиха, че К. Г. Кастило, президентският не чак толкова секретен агент е близък приятел с Александър Певснер, небезизвестния руски търговец на оръжие. Източникът на тази информация остава неизвестен агент на ФБР, чиито сведения в миналото винаги са били надеждни.
Мамка му!“
Той пъхна мобилния в джоба.
„Какво, по дяволите, има в този пакет?“
Заобиколи леглото, премести розата и отвори пакета.
Вътре бяха прибрани изпраният сутиен и бикини на специален агент Елизабет Шнайдер, които камериерката очевидно бе открила на пода.
— Господи! — въздъхна Кастило.
С известно усилие — тъй като очите му се насълзиха — Кастило прибра бельото в чантата на лаптопа точно под отделението, където се прибираше дръжката.
Преглътна, пое си дълбоко въздух, взе чантата и куфара и се върна в хола.
— Добре, майоре. Готов съм. Да вървим.
(ЧЕТИРИ)
Стая 677
Немската болница
„Авенида Пуейредон“
Буенос Айрес, Аржентина
23:40, 24 юли 2005
Ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота не скри облекчението си, когато Кастило слезе от асансьора.
— Готов ли ти е багажът, ефрейтор? — попита Кастило.
— Да, господине — отвърна Брадли. — Господине, началникът ме помоли да ви предам благодарностите си, ако случайно утре се разминете.
— Благодарности за какво?
— Че ме изпращате с щаб-сержант Маркъм.
Кастило кимна, но не отговори. Обърна се към Джак Бритън.
— Персоналът в хотела ще премести нещата ти и нещата на Бети в моята стая, Джак. Сметката е оправена. Том Макгайър помоли да ти предам да му изпратиш данните за полета, щом „Гълфстриймът“ влезе в американско въздушно пространство, и в колко часа ще кацнете във Филаделфия. Тайните служби ще посрещнат самолета.