Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Една платнена торба щеше да свърши същата работа. Принц Доран иска главата му. Пет пари не дава в какво сандъче ще я получи.
Навън кънтежът на камбаните беше още по-силен. „Беше само Върховен септон. Колко още трябва да го търпя това?“ Звънът бе по-мелодичен от крясъците на Планината, но все пак…
Кибърн, изглежда, усети за какво мисли.
— Камбаните ще спрат по залез слънце, ваше величество.
— Това ще е огромно облекчение. Откъде знаете?
— Знанието е в естеството на службата ми.
„Варис ни беше накарал всички да вярваме, че е незаменим. Какви глупци сме били“. Веднага щом се разчу, че Кибърн е заел мястото на евнуха, обичайната сган бързо му се беше представила — продаваха доносите си за по няколко сребърника. „През цялото време е било среброто, не Паяка. Кибърн ще ни служи също толкова добре“. С нетърпение очакваше да види физиономията на Пицел, щом Кибърн седне на мястото му.
Когато се събираше Малкият съвет, пред вратата на съвещателната зала винаги имаше на пост някой от Кралската гвардия. Този път се оказа сир Борос Блънт.
— Сир Борос — каза мило кралицата, — много пепеляв изглеждате тази сутрин. Да не би да е нещо от храната? — Джайм го беше направил дегустатор на кралската храна. „Вкусна задача, но срамна за един рицар“. Блънт я мразеше. Увисналата му челюст потрепери, докато им отваряше вратата.
Щом Церсей влезе, съветниците притихнаха. Лорд Джилс се окашля за поздрав, достатъчно силно да събуди Пицел. Другите станаха и замърмориха учтивости. Церсей ги удостои с най-беглата си усмивка.
— Господа, знам, че ще ме извините за закъснението.
— Тук сме, за да служим на ваше величество — отвърна сир Харис Суифт. — За нас е удоволствие да очакваме пристигането ви.
— Сигурна съм, че всички познавате лорд Кибърн. Великият майстер Пицел не я разочарова.
— Лорд Кибърн? — изфъфли старецът, целият почервенял. — Ваше величество, това… Всеки майстер полага святи клетви да няма владения и титли…
— Вашата Цитадела е отнела веригата му — напомни му Церсей. — Щом не е майстер, не е длъжен да се придържа към майстерските клетви. Ние и евнуха наричахме лорд, както може би помните.
— Този човек… той е… негоден е за… — разпени се Пицел.
— Не си позволявайте точно вие да ми говорите за годност. Не и след онази миризлива подигравка, в каквато превърнахте трупа на милорд баща ми.
— Ваше величество не може да мисли, че… — Вдигна петнистата си ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от удар. — Сестрите на мълчанието извадиха червата и органите на лорд Тивин, изцедиха му кръвта… всички грижи бяха положени… тялото му беше напълнено със соли и благовонни билки…
— О, спестете ми отвратителните подробности. Помирисах резултата от вашите грижи. Лечителските умения на лорд Кибърн спасиха живота на брат ми и не се съмнявам, че ще служи на краля по-кадър но от онзи превзет евнух. Милорд, познавате ли своите колеги съветници?
— Щях да съм лош осведомител, ако не ги познавах, ваше величество. — Кибърн се настани между Ортън Мериуедър и Джилс Росби.
„Моите съветници“. Церсей беше изкоренила всяка роза и всички издънки, и на чичо си и на братята си. На тяхно място седяха хора, които щяха да дължат лоялност единствено на нея. Дори им беше дала нови титли, заети от Свободните градове: кралицата вече нямаше да има дворцови „началници“. Ортън Мериуедър беше нейният юстициар, Джилс Росби — нейният лорд-ковчежник. Аурейн Водите, енергичното младо Копеле на Дрифтмарк, щеше да е нейният велик адмирал.
А за нейна Ръка — сир Харис Суифт.
Плъзгав, плешив и раболепен, Суифт имаше нелепа бяла мъхеста брада там, където повечето мъже имаха брадичка. Синьото петле на неговия дом бе извезано на предницата на плюшения му жълт жакет с мъниста от лапис. Върху него носеше мантия от синьо кадифе, украсена със сто златни длани. Сир Харис се беше възбудил много при назначението, твърде замаян, за да разбере, че е по-скоро заложник, отколкото Ръка. Дъщеря му беше съпруга на чичо й и Кеван обичаше своята дама с дебелата гуша въпреки плоските й гърди и кокошите й крака. Докато сир Харис беше в ръцете й, Кеван Ланистър трябваше добре да помисли, преди да реши да й се противопостави. „Не е идеалният заложник, разбира се, но по-добре тънък щит, отколкото никакъв“.
— Кралят ще се включи ли? — попита Ортън Мериуедър.
— Синът ми си играе с малката си кралица. Засега представата му за царуване е да подпечатва хартии с кралския печат. Негово величество все още е твърде млад, за да разбира от държавни дела.