Пир за врани

Кралицата огледа главата, без да мига, после заяви:

— Убили сте друго джудже.

— Не е вярно — осмели се друг от глупаците. — Това трябва да е той. Джудже е, нали? Просто е поизгнил, нищо повече.

— И нов нос му е порасъл — отбеляза Церсей. — Доста голям, бих казала. Носът на Тирион беше отрязан в битка.

Тримата глупаци се спогледаха.

— Никой не ни каза — смотолеви онзи с главата. — Тоя тука вървеше наперено, грозно джудже някакво, и си рекохме…

— Той каза, че бил врабец — добави онзи с цирея и се обърна ядосано към третия: — А ти каза, че лъже.

Кралицата с яд си помисли, че е накарала Малкия съвет да чака заради този шутовски фарс.

— Загубихте ми времето и сте убили невинен човек. Би трябвало да поискам вашите глави. — Но ако го направеше, следващият можеше да се разколебае и Дяволчето да се измъкне от мрежата й. По-скоро бе готова да вдигне грамада от мъртви джуджета, десет стъпки висока, отколкото да позволи това. — Махайте се от очите ми.

— Да, ваше величество — отвърна припряно циреят. — Молим за извинение.

— Искате ли главата? — попита онзи, който я държеше.

— Дайте я на сир Мерин. Не, в торбата, глупако. Да. Сир Озмунд, изведете ги.

Трант изнесе главата, а Черно котле изведе палачите. Единствено доказателство за визитата остана закуската на лейди Джослин на пода.

— Това го почистете веднага — заповядай кралицата. Беше третата глава, която й носеха. „Тази поне беше на джудже“. Предишната беше само на някакво грозно дете.

— Все някой ще открие джуджето, не бойте се — увери я сир Озмунд. — И щом го спипат, най-сетне ще го убием.

„Дали?“ Предната нощ Церсей бе сънувала старицата с провисналите гуши и грачещия глас. Маги Жабата, така я наричаха в Ланиспорт. „Ако баща ми бе научил какво ми е казала, щеше да заповяда да й откъснат езика“. Церсей обаче не го беше казала никому, дори на Джайм. „Според Мелара, ако не говорим за пророчествата й, можем да ги забравим. Каза, че едно забравено пророчество не може да се сбъдне“.

— Имам доносници, които душат за Дяволчето навсякъде, ваше величество — увери я Кибърн. Беше се облякъл в нещо много подобно на майстерски халат, но бяло вместо сиво, безукорно бяло като плащовете на Кралската гвардия. Златни спирали украсяваха полите, ръкавите и коравата висока яка, и златен пояс стягаше кръста му. — Староград, Градът на гларуса, Дорн, дори в Свободните градове. Където и да е избягал, слухарите ми ще го намерят.

— Приемате, че е напуснал Кралски чертог. Само че като нищо може да се крие в септата на Белор и в този момент да дърпа въжетата на камбаните и да вдига този ужасен шум. — С кисела физиономия, Церсей се остави Доркас да й помогне да стане. — Хайде, милорд. Съветът ми чака. — Хвана Кибърн под ръка и заслизаха по стъпалата. — Справихте ли се с онази малка задача, която ви поставих?

— Да, ваше величество. Съжалявам, че ми отне толкова време. Толкова голяма глава. На мухите им трябваше доста време, докато почистят плътта. Като извинение приготвих сандъче от абанос и сребро с плъст вътре, подходящо за представянето на черепа.