Заслепяващият нож

Става тъмно.

Кип примига и усети, че старицата държи ръката му. Беше издърпала пръстите му от скъпоценните камъни на картата един по един.

Останал без дъх, Кип я погледна в очите. Усети, че синият луксин го напуска, изцеждаше се в нищото, изоставяше го, оставяше го празен и безжизнен.

— Проклета да съм — измърмори тя. — Чу ли нещо там, в края? Помириса ли? Вкуси ли?

— А… малко.

Очите ѝ светнаха.

— Те излъгаха! Разбира се, че излъгаха. Разбира се. Те са Гайл. Но защо трябваше той да те прати тук сам? Трябва да е знаел, че ще се разкрие какво си. Трябва да разберем. Взри се в тавана.

Таванът, който Кип щеше да е забелязал по-рано, ако не беше изобилието от оригинални карти, представляваше пълен спектър, лъскав и блестящ.

— Искаш да направя нещо ли? Да притегля или…

Тя хвана ръката му.

— Продължавай да гледаш, нищо повече.

Притисна пръстите му върху някаква карта, един по един. Избута кутрето му надолу, силно. Лъхна го миризмата на чаени листа и тютюн. И тъкмо да го каже, усети как го обзема дълбока до костите умора. Тялото му изтръпна. После — все едно ушите му бяха запушени — чу глухо скърцане на дърво и свистенето на вятър, плясък на вълни.

Замисли се над точните думи. Беше прохладна вечер и миризмата на барут беше попила по кораб и хората на него. Някъде на кораба плачеше жена — над мъртвите, несъмнено. Каютата му беше тъмна, осветена от една-единствена свещ. Отвън сребристи резки лунна светлина прорязваха нощта като меч. Той завъртя перото между пръстите си.

Ръката му затисна пергамента. Никакъв писар за това. Това беше измяна. Писмото бе адресирано до някакво име, но ръката го скриваше — завършваше на „-ос“, което означаваше, че може да е който и да е рутгарец или един от хилядите, чието име бе рутгарско, макар кръвта им вече да не беше.

После Кип изгуби всякакво усещане за самия себе си.

— По-изгоден мир може да се намери на отсрещния бряг на войната. Дагну е… — Пиша, скърцането на перото ми изпълва малката каюта до последната дума, която е безмълвна. Приглушена. Странна.

После каютата… тъмно. Усещам. — Кип усеща… Кип се почувства замаян. Беше се върнал, зяпнал отново със собствените си очи.

Янус Бориг пухна с лулата си. Изглеждаше ядосана.

— На петнайсет години? Не.

— Какво… какво се случи току-що, по дяволите? — попита Кип настойчиво и издърпа ръката си.

— Не ми каза, иначе щях да направя нещата по-лесни за тебе.

— Какво да ти кажа? Аз ли съм виновен някак за това? — Кип беше уплашен, ядосан. Луд ли беше? Какво му беше направила Янус Бориг?

— Не знаеш ли? Картите правят връзката си през светлина, Кип. Колкото повече цветове можеш да притеглиш, толкова по-истинско е преживяването ти.

— Какво стана с мен? — настоя Кип.

— Видя повече, отколкото би трябвало. Ще спра дотук.