Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
— Единственото важно нещо, което трябва да знаеш за миналото на Зимун, е, че той се опита да убие Призмата — каза Цветния принц.
— Наистина ли? Той спомена нещо, но си помислих, че…
— Рискувах. Пратих Зимун на мисия, която имаше нисък шанс за успех. Той смята, че се е провалил, което е добре. Помага ми да го държа под юзди. Истината е, че той се провали само наполовина. Историята навярно ще му признае, че акушерства за… — Гласът му заглъхна. Вдигна очи към небето.
— Нова ера ли? — предположи Лив. — Акушерствал е за раждането на нова ера? — Проследи погледа му. Нощните облаци бяха разпръснати по небето в съвършени линии, от хоризонт до хоризонт, съвършено отделени, съвършено успоредни. Видението — защото такова нещо не можеше да е реално, нали? — продължи може би около двайсет секунди, после облаците се накъсаха под напора на ветровете, размиха се и се пръснаха.
Цветния принц наруши мълчанието.
— Нови богове, Аливиана. Нови богове.
47.
— Тайни ли? — попита Кип. — Какви тайни?
— Не знам. Все още — каза Янус Бориг. — Точно затова си тук днес. Исках да разбера дали ти си една от тях. — Засмука въздух между зъбите си. — Не си.
— Това добра новина ли е, или лоша? — попита Кип.
— Това е много, много лоша новина.
— Още не разбирам — каза Кип.
— Подценяване.
— А?
— Ела тук.
Кип се приближи и застана до нея. Тя му показа скиците си. Първата беше на загърнат в наметало закачулен мъж, осветен отзад; дългата му коса падаше пред очите на тъмна пелена, очите смътно блестяха иззад кичурите брада с лъскави мъниста, вплетени в нея, извадена кама. Убиец? На друга се виждаше плешив мъж с абаносова кожа, кървяща рана под едното око, с кръпка на окото; въртеше къси мечове. Трета показваше…
— Чакай, това е командир Железни — каза Кип.
— А, той бил значи. Благодаря ти — каза тя. — Какво е станало с косата му?
— В траур е. За изгубените му черногвардейци.
— Ах, да, разбира се.
— Защо питаш мен? Защо има само едно око?
— Че сега няма ли само едно око? Не винаги е буквално. — Старицата кривна глава и надраска древна парийска дума на листа под Железни.
— Бранител ли? — попита Кип.
— Страж. Пазач. Бранител. Бдящ пазител. Силна кула. Мълчи.
— Мълчи ли? — попита Кип. — Това как се връзва?
— Не той. Ти мълчи.
— О, извинявай.
Тя надраска нещо около врата му. Огърлица. Но ръката ѝ спря, щом стигна до онова, което висеше от верижката. Смукна от лулата, за да съживи задрямалите въгленчета. После въздъхна.
— Загубих го.
— Още съм на това, което правиш с командир Железни — каза Кип. Имаше някакво кътче страх, което се заобръща в душата му. Тя извърна очи към него и сърцето му подскочи и се сви, опита се да пропълзи от скърцащо чистия под до стълбите, заподскача от тупканията като побъркано зайче — най-лошият опит за бягство в историята.
— Смяташ ли, че да си Призма е твърде малко за теб, момче?
— Непрекъснато казваш неща, които са безсмислени за мен — отвърна Кип.
— Защото непрекъснато се опитвам да те нарисувам като следващия Призма и не мога. Ти няма да си Призмата, Кип.
— Не се стремя към това — отвърна Кип. Мраз. Все едно беше окаишен от история.
— Към повече ли се стремиш?
— Няма повече, нали? — попита Кип. Какво можеше да е по-голямо от това да си Призмата?
— Има ли име, с което те наричат другите?
— В смисъл освен Кип ли? Ами да. Шишкото. Гайл Лоения. Копелето. Пипкавия.
— Нещо друго. Може би нещо бъркам тука. Може би вместо да се опитам да направя твоята карта, трябва да се опитам да реша коя карта е твоята.
— Виж, аз дойдох тук просто за да се науча да играя по-добре. Можеш ли да ми помогнеш, или не?
— Какво знаеш за Зий Дъбовия щит?
— Нищо — отвърна Кип. Дори не беше чувал това име.
— Знаеш ли нещо за картите?
— Знам всякакви неща за картите. Запаметил съм седемстотин трийсет и шест от тях по име и възможности. Запомнил съм наизуст десетина прочути игри. Познавам двайсет от стандартните колоди и защо действат. Това смята ли се за нещо?
— Не.
— О, по дяволите. — Ако Кип наистина си беше загубил всичкото това време в изучаване, щеше да намери най-близката висока сграда и да се хвърли от нея.