Внезапни завършеци

Мъжът само се усмихна. В него имаше нещо странно. Многозначителен проблясък в очите. Които бяха с различни цветове, забеляза Бетод.

— Отнасяй се с всеки човек като с император и никого няма да оскърбиш.

— Тогава се разходи с мен. — И Бетод тръгна в калта между палатките към укреплението. — Мога да отделя малко време.

— Името ми е Сулфур. — И мъжът се поклони почтително, макар вече да вървеше бързо подир него. Тези префърцунени южняшки маниери, които Бетод доста харесваше. — Аз съм пратеник.

Бетод изсумтя. Пратениците рядко носеха добри новини. Нови предизвикателства, нови обиди, нови заплахи, нови вражди, но рядко добри новини.

— От кой клан?

— Не съм от клан, милорд. Идвам от името на Баяз, Първия магус.

— Ха — изсумтя недоволно Гушата, без да пуска дръжката на меча си.

И Бетод осъзна какво го беше притеснявало в този мъж. Той не носеше оръжие. В тези кървави времена това беше толкова странно, колкото и да ходи без глава.

— Какво може да иска от мен един магьосник? — попита намръщено Бетод.

Магията изобщо не го интересуваше. Той харесваше онова, което можеше да се докосне, да се предвиди, на което можеше да се разчита.

— Той иска да обсъди не онова, което му е нужно, а онова, което е нужно на вас. Моят господар е много мъдър и могъщ човек. Може би най-мъдрият и най-могъщият жив човек. Несъмнено може да ви помогне с вашите… — Сулфур махна с едната си ръка с дълги пръсти, докато търсеше подходящата дума. — Трудности.

— Аз, разбира се, оценявам предложението му да помогне. — Те прецапаха между охраната и влязоха през портата на укреплението. — Но днес моите трудности приключиха.

— Господарят ми ще бъде много радостен да го научи. Но ако позволите: проблемът с решението на трудностите се крие в това, че често след решаването им се появяват нови.

Бетод отново изсумтя. Спря се на стъпалата и погледна намръщено към портата. Гушата застана до него.

— Това също е истина.

Сулфур продължи да говори в ухото му с тих, тънък глас:

— Ако трудностите ви някога станат толкова тежки, че да ви е трудно да ги носите сам, вратата на господаря ми винаги ще е отворена за вас. Можете да го посетите, когато пожелаете във Великата северна библиотека.

— Благодари от мое име на своя господар, но му предай, че не се нуждая…

Бетод се обърна, но човекът вече беше изчезнал.

— Гърмящия идва, главатарю. — Бледоликия се приближаваше забързано през двора; плащът му беше опръскан с кал от бясната езда. — Синът му е у вас, нали?

— Да.

— Деветопръстия се съгласи да го предаде?

— Да.

Бледоликия повдигна вежди.

— Много добре.

— Защо да не го предаде? Аз съм неговият главатар.

— Разбира се. Както и мой. Но вече е невъзможно да се предвиди какво ще направи това лудо копеле. Понякога го гледам и… — Той потрепери. — Мисля, че може да ме убие просто от чиста злоба.

— Трудните времена изискват безмилостни хора — каза Гушата.

— Така е, Гуша — съгласи се Бледоликия, — и несъмнено сега времената са точно такива. Мъртвите знаят, че съм се срещал с някои безмилостни мъже. Бил съм се рамо до рамо с тях, изправял съм се срещу тях. Велики имена. Опасни копелета. — Той се наведе напред и се изплю, а бялата му коса се развя на вятъра. — Но нито един от тях не ме е плашил толкова, колкото Кървавия девет. А ти?