Внезапни завършеци

Той снижи глас и заговори тихо, спокойно. Не го нападна, но и не отстъпи. Беше като скала.

— Той е твой пленник, естествено. Ти решаваш. Естествено. Но те моля, Логън. Като твой главатар. Като твой приятел. Позволи ми да го използвам. Знаеш ли какво казваше баща ми?

Логън примигна и се намръщи като някое злобно дете. И също като при злобните деца, любопитството му взе връх.

— Какво казваше?

И Бетод се опита да влее цялата си убеденост в думите. Така както правеше баща му, всяка една дума тежка като чук.

— Преди да превърнеш човека в кал, се убеди, че няма да ти е по-полезен жив. Някои хора биха разрушили нещо само защото могат. Твърде глупави са, за да разберат, че нищо не демонстрира по-голяма мощ от милосърдието.

Деветопръстия се намръщи.

— Казваш, че съм глупав?

Бетод се взря в черните бездни на очите му, които отразяваха в ъгълчетата си собственото му лице, и каза:

— Докажи, че не си.

Двамата се гледаха сякаш цяла вечност, застанали толкова близо един до друг, че Бетод чувстваше Логъновото дишане върху лицето си. И не знаеше какво ще последва. Не знаеше дали Деветопръстия ще се съгласи, или ще го убие на място. Нищо не знаеше.

И тогава, като огънат стоманен лист, който внезапно се разгъва, устата на Логън се разтегли в усмивка.

— Прав си. Разбира се, че си прав. Просто се забавлявам.

И той плесна Бетод по ръката с обратното на дланта си.

Бетод не беше сигурен дали изобщо някога се беше забавлявал по-малко, отколкото през последните няколко мига.

— Сега се нуждаем точно от мир. — Излъчващ добро настроение, Логън се стрелна към масата и си сипа още вино, като разля малко по крака си, без да забележи. — Имам предвид, че копелето няма да ми е от никаква полза мъртво, нали? Какво ще стане, ако умре? Просто месо. Пръст. Върни го на Гърмящия. Изпрати го при татко. Най-доброто решение. Дай да приключваме с това и да се прибираме у дома. Да започнем да развъждаме шибани свине или разни други глупости. Твой е.

— Слава на мъртвите — промърмори Бетод, който едва успяваше да говори заради лудо блъскащото в гърдите сърце. — Това е правилното решение. Вярвай ми.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна с омекнали крака към платнището. Но преди да стигне до него, се спря и се обърна.

Мъжът трябва да си плаща дълговете, винаги му казваше баща му.

— Благодаря ти, Логън — рече той. — Наистина. Нямаше да стигна дотук без теб. В това съм сигурен.

Логън се засмя.

— Нали затова са приятелите? — И се усмихна с обичайната си лека усмивчица, усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл, а прясната рана на бузата му потрепна и от шевовете потече тъничка струйка кръв. — Така, къде се дяна онова момиче?

Навън слънцето грееше толкова ярко, че Бетод затвори очи, пое си дълбоко дъх и изтри потното си чело с опакото на дланта си.

Можеше да го направи. Усещаше вкуса му.