Внезапни завършеци

— Искаш ли да го убия?

— Гърмящия?

— Да.

— Не.

— О. — Деветопръстия леко оклюма, след което започна да налива вино в една чаша. — Добре.

— Искам да се помиря с него.

— Мир, казваш? — Деветопръстия се спря, докато поднасяше чашата към устата си. — Мир? — Той прехвърли думата в устата си, сякаш беше някакво странно ново ястие. Сякаш беше дума на чужд език. — Защо?

Бетод примигна.

— Как така защо?

— Мога да убия шибаняка, главатарю, повярвай ми! Мога да му видя сметката просто ей така. — И чашата се пръсна в ръката му, а по пода плисна вино, примесено с парчета. Деветопръстия погледна изненадано окървавения си юмрук, сякаш нямаше представа какво е станало току-що. — Ъ. Мамка му.

Огледа се за нещо, с което да го забърше, после се отказа и го избърса в гърдите си.

Бетод пристъпи към него. Мъртвите бяха свидетели, че не искаше. Мъртвите знаеха, че сърцето му блъскаше в гърдите. Но въпреки това той пристъпи напред, впери очи в неговите и каза:

— Не можеш да избиеш целия свят, Логън.

Деветопръстия се ухили и посегна към друга чаша.

— Хората не спират да ми казват кого не мога да убивам. Но силни мъже, слаби мъже, прочути имена, нечути имена, всички умират, щом ги разсечеш. Шама Безсърдечния, помниш ли го? Всички ми казваха да не се бия с него.

— Аз ти казах да не се биеш с него.

— Само защото те беше страх да не загубя. Но после се изправих срещу него и когато изглеждаше, че ще спечеля… ти накара ли ме да спра?

Бетод преглътна със суха уста. Отлично си спомняше онзи ден. Снега по дърветата и парата, която излизаше от зейналите уста на ревящата тълпа, и звънтенето на стоманата, и двата му юмрука, стиснати до болка, когато се молеше Деветопръстия да продължи. Молеше се отчаяно, възложил всичките си надежди върху него.

— Не — рече той.

— Не. А когато му разпрах корема със собствения му меч… ти каза ли ми да спра?

— Не — отвърна Бетод. Спомняше си как димяха вътрешностите му, спомняше си как воняха, спомняше си гъргорещия стон на Шама Безсърдечния, докато умираше, триумфалния рев, който изригна от собственото му гърло. — Аз те приветствах.

— Да. Тогава не говореше за мир, ако си спомням добре. Изпитваше… — Очите на Деветопръстия блестяха трескаво, ръцете му се вкопчваха във въздуха, докато търсеше правилната дума. — Изпитваше… удоволствие, нали? По-голямо от любовта. По-голямо от чукането. По-голямо от всичко. Не го отричай!

Бетод преглътна.

— Да.

Все още го чувстваше.

— Ти ми показа пътя. — И Деветопръстия вдигна показалеца си и леко го опря в гърдите на Бетод. Толкова леко докосване, но цялото му тяло се вледени от допира. — Ти. И аз поех по посочения път, нали? Накъдето и да водеше той. Колкото и далеч да водеше, колкото и мрачен да беше, колкото и препятствия да имаше, аз вървях по твоя път. Сега ме остави аз да ти покажа пътя.

— И къде ще ни отведе той?

Деветопръстия вдигна ръце нагоре и отметна главата си назад, поглеждайки към зацапаното платно, развявано от вятъра.