Плячката [bg]

44

Пътуването през нощта създава усещането, че продължава безкрайно. Сгушваме се един до друг, в началото заради здрачниците, които не желаят да се откажат и остават да висят от външната страна на клетката. А по-късно се притискаме един към друг, за да намерим топлина от хапещия студ. Разместваме контейнерите с провизии около нас и се свиваме на минимална площ. Никой не спи, на никого не му е възможно, не и сред струите смъртоносна слюнка, която се стича върху нас, не и при звука на периодическите писъци на здрачниците, предизвикани от гняв и отчаяние.

Сиси гори и се поти обилно. От време на време изпада в пристъпи на треперене. Бавно се преобразява — и на мен не ми е ясно защо се случва толкова бавно — но след ден или два дезинтеграцията ще е пълна. Не можем да допуснем да се преобрази тук вътре. Когато промените прогресират твърде далече, ще бъдем принудени да сторим немислимото. Ще трябва да я преместим в периферията на вагона, където ще се намира в обхвата на все още висящите по решетките здрачници и те ще свършат онова, което ние не можем. Никой не го е споменавал, но тежи неизказано на всички ни. На Епап повече, отколкото на останалите. Не е мигнал през цялата нощ, гали косата на Сиси, без да спира, а лицето му е изопнато от печал и тревога, другата му ръка лежи върху Дейвид.

В някакъв момент в мрака на нощта аз се примъквам до нея. Тя гори неописуемо. Измъквам един кинжал от колана й. Задрямалият Епап се събужда и подскача при вида му. Поглежда ме, решил, че се каня да извърша убийство от милост.

— Още не — възпротивява се. — Още може…

— Не е каквото си мислиш — обяснявам. Опирам кинжала в дланта си и правя разрез; бликва кръв и оформя локвичка в ръката ми. Това докарва здрачниците до безумие. Разтварям устните на Сиси и оставям кръвта да се стече в устата й.

— В случай, че е вярно. Ако наистина аз съм Ориджин. Ако аз съм лекът. Може би е в кръвта ми.

Но Епап клати глава, а очите му гледат тъжно и самотно.

— Това е последното ни средство — обяснявам. — Нямаме какво да губим.

Той едва смогва да ме погледне, докато говори.

— Джийн — произнася, и сочи към раната отстрани на главата ми. Там, където ме одра Ашли Джун. — Ти също се преобразяваш.

Прав е. Забелязал е онова, което аз отричам, бледността на кожата ми, блестящото от пот лице, факта, че причината за треперенето ми не е смразяващият въздух, а нещо много по-дълбоко и ужасно, началото на конвулсиите.