Диамантът на Венеция [bg]

Изглеждаше невъзможно само за няколко дена манастирът да бъде сполетян от толкова драстична промяна. Карю се зачуди какво да направи, ако внезапно се появи някоя от другите монахини и го завари тук. Но колкото и да напрягаше слух, не чуваше никакви други звуци, дори и далечни, нито от гласове, нито от стъпки.

Накрая в другия край на залата се отвори врата. И когато той вдигна очи, тя беше там. Обикновено финото й лице беше много по-бледо. Беше облечена с черно расо, но без шапката и воала си — тъмната й коса се стелеше на воля по раменете й.

Първоначално тя се закова на място, сякаш се колебаеше дали да се приближи, или не, но видът му като че ли я ядоса.

— Каква е тази лудост? — извика.

Когато той не отговори, тя направи няколко крачки в неговата посока.

— Не знаеш ли, че заразата вече стигна до този дом? — попита и посочи все още тлеещата слама в средата на пода. — Не трябваше да идваш! — Беше стигнала до своя стол, но не седна. Просто остана права, подпряна с ръка върху облегалката му.

— Не трябваше да идваш — повтори, но вече тихо, почти шепнейки. — Не и тук, не и сега!

— Трябваше да дойда — обади се най-сетне той и се изправи. — Трябваше да ти кажа! Силия Лампри е намерена! Тя е тук, във Венеция. На не повече от една левга от мястото, където се намираме!

— Силия? — Монахинята се смръщи. — Ти откъде знаеш това име? — изговаряше думите бавно, като в сън: — Намерена?

— Да, намерена.

— Гъсчицата? Намерена? — Той я видя как стисва здраво облегалката на стола. — Не може да е истина. Но… как… ти откъде знаеш? — изглеждаше объркана.

— Аз съм слуга на Пол Пиндар.

— Какво?! — изгледа го втрещено тя. — Ти? Онзи монаркино?

— Да — отговори Карю. — А ти си дамата от харема. Онази, която толкова време търсихме. Нямах представа…

Но тя го прекъсна.

— Ти! — Очевидно не можеше да повярва на ушите си. — Не, не и не! Не е възможно! Когато ме попита за „Синевата на султана“, аз си помислих… — замълча. — Истината е, че изобщо не знаех какво да си мисля и точно затова изпратих Евфемия да те намери… — намираше се в пълно недоумение. — Но точно ти да си слугата на търговеца… през цялото това време…

Двамата се втренчиха един в друг.

— Значи… той би трябвало да е… той също ли е тук?

— Да. И тя е при него.

Анета издаде някакъв нечленоразделен звук и постави ръка на сърцето си, сякаш мисълта за това беше толкова приятна, че чак й причиняваше болка.

— Няма ли да седнеш? — попита той и посочи стола й, но тя само поклати глава.