Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Историческая проза » Диамантът на Венеция [bg]
Диамантът на Венеция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Диамантът на Венеция [bg]

Электронная книга - «Диамантът на Венеция [bg]». Краткое содержание книги:

История за порок и хазарт, за алчност и благородство и за любовта, която преодолява всички препятствия — дори и смъртта… Венеция, 1604 г. Из средите на комарджиите и куртизанките в града плъзват слухове за рядък и безценен диамант, дошъл от Константинопол. Търговецът Пол Пиндар е убеден, че има връзка между скъпоценния камък и съдбата на изчезналата му годеница Силия Лампри. А единственото желание на Пол е да намери своята любима! Обсебен от тайнствения диамант, той успява да си осигури място в игра на карти с високи залози и награда — „Синевата на Султана“, като пренебрегва предупрежденията за опасност на своя служител Джон Карю и на куртизанката Констанца. В богат манастир на един от островите във венецианската лагуна сестра Анета, новопостъпила монахиня, е единствената, която е виждала „Синевата на султана“ и знае как се е озовал във Венеция. Един ден тя се сблъсква с Джон Карю, който обича да съблазнява млади монахини и тайно ги посещава в килиите им. В негово лице Анета вижда човек, който може да я отведе до Пол, за да изпълни тя последното желание на приятелката си Силия, а Карю открива в манастира повече от това, което е очаквал… Кейти Хикман е автор на седем успешни книги, включително два исторически бестселъра — „Courtesans“ и „Daughters of Britannia“. Последните й творби са „Тайната порта“ и „Диамантът на Венеция“, първа и втора част от трилогия, развиваща се в края на ХVI и началото на ХVII век. Книгите й са преведени на над двайсет езика. Кейти Хикман живее в Лондон с двете си деца и съпруга си, философа А. К. Грейлинг.
1 ... 109 110 111 112 113 114 115 116 117 ... 120
Перейти на страницу:

Имаше само един начин да разбере. Докосна нежно листчето с пръст. Беше сгънато внимателно на три. Вдигна го към носа си, подуши го. Излъчваше сладък, далечен аромат. Разтвори го бавно. Беше написано с молив и с толкова ситен почерк, че той трябваше да се приближи до него, за да го прочете. Глас от селенията на мъртвите.

На моя любим — сбогом!
Когато при портата аз те видях, откъснат завинаги от моята робска участ, в този момент аз веднага прозрях, че нивга повече това не ще се случи. О, любов моя, как прималя сърцето ми клето и как сълзи рукнаха, че няма да те зърна вовеки!
Помни ме, любими, в английския ден, когато пак крачиш в нашта градина, помни ме и знай, че на Босфора днес аз съм изцяло като загинала. Но любовта ни ще пребъде навеки, макар любовта ми е веч към тъгата пътека.

Значи тя е знаела! През цялото това време Силия е знаела, че той е в Константинопол. Дали е било благодарение на захарния кораб на Карю, или на неговия компендиум, нямаше никакво значение. Поне в това беше напълно сигурен. Но що се отнася до останалото… Струваше му се, че Силия е била подведена от някого да вярва, че пак може да го види. Чакала е някъде, надявала се е да го види, мислила е, че той ще дойде за нея — но той, разбира се, така и не се беше появил. Да не би да е мислила, че е забравена? Господи! Ако знаеше* той никога нямаше да докосне тази адска хартийка. Защото тя не само, че не го беше освободила, ами и беше засилила мъката му.

Изпълнен с неизлечима агония, Пол потегли напред. Крачеше, без да вижда къде, през тесни улички, по безброй малки мостчета. Водата в каналите под него беше черна като катран. Нямаше никаква представа нито къде отива, нито какво ще прави.

Озова се на малко площадче с каменен кладенец в средата. Видя, че вратите на две от къщите наоколо са заковани с греди и имат черни кръстове. Отдръпна се уплашено назад.

По някое време осъзна, че върви по доста по-широка улица, а после, за негова огромна изненада в далечината забеляза очертанията на едра фигура с тюрбан на главата, бързаща пред него в мъглата. Възможно ли беше това да е… Да, беше Амброуз!

Пол тръгна след него, макар да нямаше никаква представа защо — вероятно защото дебелият мъж носеше някъде из гънките на пищната си роба диаманта, неговия диамант! Мисълта за това като че ли действаше на Пол като мед на муха. Мина му през ума, че би могъл да настигне Амброуз, да го прободе в гърба с рапирата си и да му открадне диаманта, а после да го остави да умре като заклано прасе в някоя покрита с урина странична уличка. Но последните дни и нощи, прекарани без сън, в съчетание с виното го бяха лишили напълно от смелост и сили. А освен това, както едва сега се сети, беше забравил рапирата си в игралния дом.

Ако Карю беше тук… Пол почти чу удовлетворяващия звук от смачкани кости, докато Карю разбива черепа на Амброуз с голи ръце и го превръща в каша. Но Карю не беше тук, нито имаше вероятност някога да бъде. Какво беше направил?! Дори и Карю вече го беше напуснал. При мисълта за това Пол усети някакво пробождане в гърдите. Може би беше тъга.

Към този момент той вече се бе разтреперил — от шок или от студ, не знаеше със сигурност. И едва тогава си даде сметка, че рапирата не беше единственото нещо, което беше забравил при Мемо. За разлика от Амброуз, който беше опакован добре в пелерината си срещу дъжда, Пол беше само по риза, при това без ръкави. Всичко останало беше при Мемо — жакетът, ръкавите му, даже шапката.

Ангелските сълзи се пропиваха неумолимо в тънката материя на ризата му. Не след дълго щеше да подгизне до кости — но не му пукаше. Освен това връщане назад вече нямаше. В обърканото си състояние той се съмняваше, че би могъл да открие отново тайнствения дворец на Дзуане Мемо. В този момент това ридото му се струваше толкова фантастично, колкото и някоя изгубена земя от моряшките легенди — място на фантоми и на разбити мечти.

Като се стараеше да не губи от поглед фигурата на Амброуз пред себе си, той продължаваше да се тътри напред. Внезапно се озова в някакво открито пространство. Тук мъглата беше толкова гъста, че му трябваше доста време, докато разбере къде се намира. Накрая видя позлатените кубета, мозайката на някаква църква, проблясък на розово и бяло, и осъзна, че е попаднал на площад „Сан Марко“.

От някъде наблизо до него достигна музика — двойка чинели, тръстикова свирка, барабан. Жалостивите им тонове бяха леко заглушени от мъглата. Край водата се беше събрала малка тълпа зрители, до един облечени в дълги черни пелерини. Амброуз ги приближи. Пол го последва, като се стараеше да остане скрит.

1 ... 109 110 111 112 113 114 115 116 117 ... 120
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)