Диамантът на Венеция [bg]

Изпълнен с неизлечима агония, Пол потегли напред. Крачеше, без да вижда къде, през тесни улички, по безброй малки мостчета. Водата в каналите под него беше черна като катран. Нямаше никаква представа нито къде отива, нито какво ще прави.

Озова се на малко площадче с каменен кладенец в средата. Видя, че вратите на две от къщите наоколо са заковани с греди и имат черни кръстове. Отдръпна се уплашено назад.

По някое време осъзна, че върви по доста по-широка улица, а после, за негова огромна изненада в далечината забеляза очертанията на едра фигура с тюрбан на главата, бързаща пред него в мъглата. Възможно ли беше това да е… Да, беше Амброуз!

Пол тръгна след него, макар да нямаше никаква представа защо — вероятно защото дебелият мъж носеше някъде из гънките на пищната си роба диаманта, неговия диамант! Мисълта за това като че ли действаше на Пол като мед на муха. Мина му през ума, че би могъл да настигне Амброуз, да го прободе в гърба с рапирата си и да му открадне диаманта, а после да го остави да умре като заклано прасе в някоя покрита с урина странична уличка. Но последните дни и нощи, прекарани без сън, в съчетание с виното го бяха лишили напълно от смелост и сили. А освен това, както едва сега се сети, беше забравил рапирата си в игралния дом.

Ако Карю беше тук… Пол почти чу удовлетворяващия звук от смачкани кости, докато Карю разбива черепа на Амброуз с голи ръце и го превръща в каша. Но Карю не беше тук, нито имаше вероятност някога да бъде. Какво беше направил?! Дори и Карю вече го беше напуснал. При мисълта за това Пол усети някакво пробождане в гърдите. Може би беше тъга.

Към този момент той вече се бе разтреперил — от шок или от студ, не знаеше със сигурност. И едва тогава си даде сметка, че рапирата не беше единственото нещо, което беше забравил при Мемо. За разлика от Амброуз, който беше опакован добре в пелерината си срещу дъжда, Пол беше само по риза, при това без ръкави. Всичко останало беше при Мемо — жакетът, ръкавите му, даже шапката.

Ангелските сълзи се пропиваха неумолимо в тънката материя на ризата му. Не след дълго щеше да подгизне до кости — но не му пукаше. Освен това връщане назад вече нямаше. В обърканото си състояние той се съмняваше, че би могъл да открие отново тайнствения дворец на Дзуане Мемо. В този момент това ридото му се струваше толкова фантастично, колкото и някоя изгубена земя от моряшките легенди — място на фантоми и на разбити мечти.

Като се стараеше да не губи от поглед фигурата на Амброуз пред себе си, той продължаваше да се тътри напред. Внезапно се озова в някакво открито пространство. Тук мъглата беше толкова гъста, че му трябваше доста време, докато разбере къде се намира. Накрая видя позлатените кубета, мозайката на някаква църква, проблясък на розово и бяло, и осъзна, че е попаднал на площад „Сан Марко“.

От някъде наблизо до него достигна музика — двойка чинели, тръстикова свирка, барабан. Жалостивите им тонове бяха леко заглушени от мъглата. Край водата се беше събрала малка тълпа зрители, до един облечени в дълги черни пелерини. Амброуз ги приближи. Пол го последва, като се стараеше да остане скрит.