Диамантът на Венеция [bg]

— Паная моу! — изрече нежно тя.

Загледа се към лагуната и към бързо изчезващата гондола на Амброуз. По устните й играеше едва доловима усмивка.

— Онзи замина ли си?

— Да — отговори простичко Пол, но и нямаше какво друго да каже.

А и беше вярно — дори последният призрачен силует на гондолата на Амброуз вече не се виждаше. Пол се изпълни с неочаквана лекота, сякаш някой беше свалил от плещите му огромен товар.

— В такъв случай смятам, че вече е безопасно да ви покажа това!

Тя държеше в дланта си нещо малко и блестящо. Той го пое неразбиращо от нея. Беше сребърна монета, онази, която Амброуз беше избил от ръката й съвсем скоро.

— Какво е това?

— Просто погледнете!

Пол заобръща монетата между пръстите си — и от двете страни беше ези. Без да каже нищо, той й върна монетата.

— Това е мошеническа монета, която той използва, за да ви измъкне диаманта. Вашият приятел Джон Карю беше убеден, че онзи ще опита да направи нещо. Въпреки че един друг човек — лейди Констанца, беше онази, която научи за монетата.

Имате много да им благодарите, господин Пиндар. Особено на Джон Карю! Защото онзи път, в малката уличка той все пак се обърна.

Карю се бил обърнал? В малка уличка? Пол нямаше никаква представа какви ги приказва тази жена, а и не му пукаше. В продължение на дълго време никой от тях не проговори.

— Не мисля, че и да знаех, би имало някакво значение — изрече накрая. — Нали казват, че няма никакъв смисъл да се опиташ да попречиш на камъка да се движи? Ако не сега, то…

— Е, така е — отбеляза жената и за първи път се усмихна. — Но нямаше да е зле някой да уведоми за това и вашия приятел Амброуз!

Някъде в периферията на съзнанието си той се запита откъде тази жена знае името на Амброуз, че и това на Карю, и особено на Констанца. Чувството му за дезориентация беше толкова силно, че имаше усещането, че живее в сън наяве.

— Какво искате да кажете? — изломоти.

— Искам да кажа, че камъкът се движи от много месеци насам, господин Пиндар.

Той сведе очи и видя, че тя му подава нещо — бродирана розова торбичка.

— Вземете го, господин Пиндар! „Синевата на султана“!

В този момент трите жени, които й бяха акомпанирали на инструментите, се приближиха и ги обградиха.

— Време е, Елена! — каза едната.

— Тя тук ли е?

— Да. Виж, ето ги, идват! — посочи другата към лагуната.

— Добре. Бързо! Помогнете му да стане! — И Пол усети как няколко чифта нежни ръце го вдигат на крака. — Внимателно, внимателно!

— Трябва да ви предупредя, че засега тя все още не си спомня всичко. Възможно е и никога да не си спомни — занарежда жената, която наричаха Елена. — Но това е благословия. Мариам… — замлъкна и си пое дълбоко дъх. — Мариам беше убедена, че е благословия.

Пол се втренчи в нея, неспособен да схване нищо от онова, което му се казваше.

— Краката й също. Но не са счупени, както си мислех. Били са срязани отзад много надълбоко и не са зараснали добре. Според доктора в оспедале било истинско чудо, че са пропуснали сухожилията. Били са на косъм от тях. Паная моу! Той храни големи надежди, че някой ден тя пак ще проходи!