Диамантът на Венеция [bg]

— Твой е, англичанино! — Като на сън видя, че му подават диаманта. Когато той не го пое, Мемо вдигна ръката му и сложи розовата торбичка в дланта му, а после сви пръстите му около нея. — Твой е, англичанино! — повтори. — „Синевата на султана“!

Пол почувства тежестта на диаманта в дланта си. Очакваше да почувства нещо — радост, възторг — но не почувства нищо. Върху рамото си усети нечия ръка. Обърна се и видя до себе си познатата фигура на Амброуз Джоунс.

Пол го изгледа, примигвайки. Амброуз? Но какво прави той тук? Изведнъж виното го удари силно в главата. Плъзна се мощно из вените му като жива вода.

— Поздравления, Пиндар!

— Благодаря.

— Виждам, че камъкът пак се е преместил.

— Да.

Настъпи кратка пауза. Двамата мъже впиха погледи един в друг. Дори и в опияненото си състояние Пол усещаше враждебността, която се излъчваше от Амброуз.

— Предлагам хвърляне на ези-тура за него, Пиндар!

— Какво? — Пол съзнаваше, че е зяпнал Амброуз като селски идиот.

— Казах, че предлагам да хвърляме за него ези-тура.

Пол се разсмя и възкликна:

— Но какви ги приказваш, за бога, Амброуз?!

— Чу ме добре! — Очевидно Амброуз не беше в настроение за словоизлияния.

— Да, разбира се, че те чух — все така смеейки се, Пол изтри сълза от едното си око. Главата му се въртеше толкова силно, че се опасяваше да не припадне. — Но не е възможно… да говориш… сериозно.

Но само един поглед към Амброуз беше достатъчен, за да го убеди в противното.

— Длъжник си ми.

— Длъжник ли? От къде на къде?

— След щетите, които ми нанесе онзи човек… — изрече с върховно усилие на волята си Амброуз, — … няма да изричам името му, това е под моето достойнство… но след щетите, които ми нанесе твоят слуга… нямаш никаква представа колко много ми дължиш!

Пол продължаваше да го зяпа.

Онази тиха фалшива нотка. Отново. Де да можеше главата му да не се върти толкова…

— Но „Синевата на султана“… — започна неуверено, съзнавайки, че в залата се е възцарила абсолютна тишина. — Този камък е безценен, Амброуз — добави бавно.

— Аз също имам нещо, което е безценно — рече смръщено Амброуз, бръкна в джоба си и извади оттам малко листче.

— Парче хартия?

— Разузнавателни сведения, сир. Такава ми е работата — нова кратка пауза. — Нещо, което ти искаш много повече от който и да било камък!

— Какви пък могат да са тези разузнавателни сведения, че да поискам да ги разменя за „Синевата на султана“?

— До мен достигна определена информация за Силия Лампри. Или по-точно казано — поема. Изглежда е била написана за теб, Пиндар — Амброуз въздъхна и завъртя отегчено очи. — Нещо като послание, написано от нейната ръка. Пристигнало е чак от харема на османския султан в Константинопол. Впрочем доста трогателно.

И вдигна листчето пред очите на Пол само толкова, колкото да зърне за миг написаното. Линийки, изписани с молив, дребни, изящни. Почеркът на Силия. Би го разпознал навсякъде.