Нищо за губене
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Нищо за губене». Краткое содержание книги:
Както и през петата.
— Това е годината на Дейвид — каза Вон. — Неговият хъмви е почистен с някои от тези литри. Поне каквото е останало от него.
През шестата година поръчаното количество отново се увеличаваше. Бяха общо шест поръчки. Общо сто и петнайсет хиляди литра. Войната в Ирак се усложняваше. Увеличение от 20 процента. А през настоящата година изглеждаше, че дори това няма да е достатъчно. Вече бяха направени шест поръчки, а до края на годината оставаха още три месеца. Вон спря и отново разгледа шестте страници една по една. После каза:
— Не, една от тези е различна.
— Как така? — попита Ричър.
— Една от поръчките не е за трихлоретилен. И не е в литри. Поръчката е в тонове, за нещо, което се казва тринитротолуол. Търман е купил двайсет тона от него.
— Кога?
— Преди три месеца. Може би са го сложили в грешната папка.
— От „Киърни Кемикъл“?
— Да.
— Значи не е в грешната папка.
— Може би е друго вещество за почистване на метали.
— Не, не е.
— Чувал ли си го?
— Всички са го чували. Изобретили са го през 1863 година в Германия, за да го използват за жълта боя.
— Аз не го знам — каза Вон. — Не обичам жълто.
— Но няколко години по-късно са открили, че съединението се разлага екзотермично.
— Какво означава това?
— Означава, че експлодира.
Вон замълча.
— Съкращението на трихлоретилена е ТХЕ — продължи Ричър. — Съкращението на тринитротолуола е ТНТ.
— Чувала съм го — каза Вон.
— Всички са го чували — повтори Ричър.
— Търман е купил двайсет тона динамит? Защо?
— ТНТ не е точно динамит. Динамитът се прави от нитроглицерин, смесен с талаш и оформен на пръчки с обвивка от хартия. ТНТ е специфично химическо съединение. Жълто и твърдо. Много по-стабилно. И следователно много по-полезно.
— Добре, но защо го е купил?
— Не знам. Може би взривява някакви неща с него. ТНТ лесно се разтапя и може да се налива. Така го слагат в корпуса на снаряди, бомби и мини. Може би го разтапя до течно състояние и го налива в тесни отвори, които не може да разреже по друг начин. Хвалеше ми се, че използва много напредничави техники.
— Не съм чувала експлозии от комбината.
— Няма как да ги чуеш. Живееш на трийсет километра оттам. А експлозиите вероятно са малки и контролирани.
— Когато е в течно разстояние, действа ли като разтворител? — попита тя.
— Не съм сигурен. Знам само, че реагира с много други вещества. Състои се от въглерод, водород, азот и кислород. Формулата е сложна, с много шестици, тройки и двойки.
Вон прелисти страниците, които вече беше разгледала.
— Каквото и да е, за пръв път купува от него — каза тя. — Започнал е нещо ново.
Ричър погледна през предното стъкло. И забеляза кафявия квадратен камион, който караше обратно към тях. Беше на един километър разстояние. Ричър взе червената сигнална лампа от таблото.
— Бъди готова — каза той. — Сега ще спрем този камион за проверка.
— Не можем — отвърна Вон. — Нямам юрисдикция тук.
— Шофьорът не знае това — каза Ричър. — Той е канадец.
57
Вон беше полицай от малък и спокоен град, но се справи идеално със спирането на камиона. Запали двигателя, когато той ги доближи на четиристотин метра, и даде на скорост. Изчака го да ги подмине, изтегли се от старото шосе на новото и подкара след него. Поддържаше дистанция от сто метра, така че шофьорът на камиона да я вижда в огледалата. Ричър отвори прозореца и залепи сигналната лампа на покрива на колата. Вон натисна едно копче и светлината започна да мига. Натисна друго копче и сирената нададе кратък вой.
В продължение на десет дълги секунди не се случи нищо.
Вон се усмихна.
— Ето, започва се — отбеляза тя. — Всеки започва да си мисли: „Кой, аз ли?“
Камионът започна да намалява скоростта. Шофьорът отпусна педала за газта и кабината се наклони малко, докато тежестта и инерцията на каросерията се предаваха на предната ос. Вон се приближи на петдесет метра от него и се отклони наляво, към осевата линия. Камионът даде мигач. Продължи още малко по инерция, после наби спирачки и зави към едно място на шосето, където банкетът беше по-широк. Вон го подмина, зави плътно пред него и двете превозни средства спряха едновременно, предна броня до задна броня. Зад тях останаха шейсет и пет километра пусто шосе, а напред — дори още повече.
— Не можем да го претърсим — каза Вон. — Незаконно е.
— Знам — отвърна Ричър. — Само му кажи да не мърда за пет минути. Ще му махнем, когато свършим.
— С кое?
— Ще му направим снимка.
Вон слезе от колата и се отправи към камиона с професионална полицейска походка. Спря до прозореца на шофьора, каза му нещо и пое обратно.