Играта на лъва

— Съжалявам, ако ти създавам проблеми — рече той.

— Няма нищо. Това е по-лесно, отколкото на голямото летище, особено в чудесен ден като днешния.

— Добре.

Тя се отпусна назад, погледна контролния пулт и каза:

— Разстояние — сто петдесет и пет километра, време — четирийсет и една минути, очакван разход на гориво — четирийсет и три литра. Фасулска работа.

— Моля?

Стейси се обърна към него.

— Това е жаргон. Фасулска работа. „Нещо като няма проблем“.

Той кимна.

— Ще се опитвам да не използвам жаргон. Ако нещо не разбираш, кажи: „Стейси, говори на английски“.

— Добре.

— Издигнахме се на седемстотин и петдесет метра. Намираме се на изток от джаксънвилската въздушна база на военноморския флот. Можеш да я видиш там долу. Другото летище на запад се нарича „Сесил“ и също беше тяхно, но вече не се използва много. Виждаш ли изтребители? Обикновено са на учения. Извинявай, не е моя работа, но защо отиваш в Спрус Крийк?

— Имам делова среща с един колекционер на гръцки антики.

— Ясно. Колко време ще останем? Около час?

— Навярно по-малко. Но в никакъв случай повече.

— Не се притеснявай. Днес нямам други ангажименти.

— Няма да отнеме много.

— Знаеш ли къде трябва да идеш, когато кацнем?

— Да.

— Бил ли си там друг път? В Спрус Крийк?

— Не.

— Там са червиви от пари. Е, не всички са милионери, но повечето са много надути. Нали разбираш? Лекари, адвокати и бизнесмени които се мислят за големи летци. Но има и много истински пилоти. Те са страхотни, но понякога се самоубиват с малките си спортни самолети. Извинявай, не бива да приказвам за катастрофи с клиентите. — Тя се засмя.

Халил се усмихна.

— В Спрус Крийк живеят и пенсионирани военни. Страшни мъжкари. Нали знаеш, искам да кажа, че се смятат за Божи дар за жените. Разбираш ли?

— Да.

— А бе, човекът, с когото ще се срещаш, да не би случайно да се казва Джим Маркъс?

— Не.

— Ох, добре! Понеже ходех с тоя идиот. Бивш пилот от военноморските сили, сега работи в „Ю Ес Еъруейс“. Баща ми беше военен пилот. Казваше ми никога да не ходя с летци. Добър съвет. Хич не ща и да то погледна онова копеле. Добре, стига за моите проблеми. Долу вляво — сега не се вижда, ще прелетим над него на връщане — е Сейнт Оугъстин. Най-старото селище в Америка. Искам да кажа, европейско селище. Да не забравяме, че първи тук са били индианците.

— Бившите военни летци в Америка богати ли са? — попита Халил.

Ами… зависи. Получават добра пенсия, ако имат достатъчно години служба и висок чин. Например полковник. Във флота това се равнява на капитан. Живеят си царски, ако са спестили малко пари и не са си прахосвали цялата заплата. Много от тях се занимават с някакъв свързан с професията им бизнес. Нали разбираш? Например работят в частни компании, които произвеждат части или оръжия за бойни самолети. Имат връзки и познават занаята. Други стават пилоти в богати фирми. Големите клечки обичат да назначават бивши военни. Понеже били мъжки момчета и така нататък.

Президентът на фирмата иска човек, който е хвърлял бомби върху нещастни копелета. За да могат да се хвалят на приятелите си: „Моят пилот е полковник Смит, дето скъса задниците на сърбите и иракчаните“. Нали разбираш?