Момичета с броеници

— Фантасмагорно — каза Лорен.

Лорен Семански се проваляше по два от шестте предмета, които учеше в „Назарийн“. След цели две години алгебра, и с пищов да я караха, пак не можеше да ти каже какво е уравнение от втора степен. Ако изобщо бе част от алгебрата, в което Лорен се съмняваше. Дали пък не беше от геометрията? Макар да бе от полско семейство, да я убиеха, нямаше да може да намери Полша на картата. Веднъж опита и лакираният й с глитер нокът се бе приземил някъде на юг от Ливан. През последните три месеца я глобиха пет пъти за нарушения на правилника, дигиталният часовник и видеото в стаята й от близо две години мигаха на 12:00, а единственият път, когато се опита да опече торта за рождения ден на сестричката си Кейтлин, насмалко да запали къщата.

На шестнайсетгодишна възраст Лорен Семански — и тя бе готова първа да си го признае — не знаеше куп неща за куп неща.

Но знаеше кога е случила с метамфетамина.

— Крипто нощ! — Хвърли тръбичката на масичката и се облегна на дивана. Идваше й да вие. Огледа се. Пълно с бели псевдо негри. Някой наду музиката. Май пееше Били Коргън. „Смашинг Пъмпкинс“ са готини, нищо, че са от старата школа. А новата му група, „Зуан“, са скапани.

— Ноу рент! — крещеше Джеф, но гласът му едва се чуваше над музиката. Милион пъти му беше казала да не я нарича с тоя тъп прякор116. Той се направи, че праска няколко акорда на китара. Лигите му се стичаха по тениската „Марс Волта“ и се хилеше като хиена.

Божичко, какъв ненормалник — помисли си Лорен. Сладур, ама и отнесени от вихъра.

— Отлитам — провикна се тя.

— Не-е, айде стига ма, Ло! — Подаде й тръбичката, сякаш вече не беше изшмъркала цял буркан.

— Не мога. — Трябваше да е вече в бакалницата. Поръчали й бяха да вземе черешовото желе за тъпия великденски бут. Като че ли й пука за ядене. На кой му трябва да яде? Тя поне не познаваше такъв човек. И все пак трябваше да тръгва. — Ще ме убие, ако забравя за магазина.

Джеф направи физиономия, после се наведе над масичката и шмръкна една магистралка. Взеха го. Надяваше се, че ще я целуне за довиждане, но видя очите му, когато той се отдръпна от масичката и се облегна назад.

Сочеха север.

Лорен стана, взе чантичката и чадъра. Огледа разхвърляните като препятствия тела в различните стадии на хиперсъзнание. Прозорците бяха затъмнени със структурна хартия. Крушките до една бяха червени.

Ще се върна — каза си.

Излезе на улицата с рейбаните на носа. Още валеше (дали някога щеше да спре?), но и сивото небе й бе прекалено светло. Да не говорим, че страшно се харесваше с тъмни очила. Понякога ги носеше и нощем. От време на време — дори в леглото.

Изкашля се. Преглътна. Паренето на метадона по гърлото й сякаш й даде нов заряд.

Но беше прекалено надрусана, че да се прибира. Пък и тези дни бяха истински Багдад. Не й трябваше повече мъка.