Изпепелена
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Училище за вампири #7
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изпепелена». Краткое содержание книги:
Добре дошли в света на Стиви Рей, която е готова на всяка цена да помогне на застрашената млада Висша жрица. Най-добрата приятелка на Зоуи обаче си има своите проблеми, които са не по-малко сериозни. Червените новаци вече са неконтролируеми, а нейното така наречено гадже – Далас, е сладко, но прекалено любопитно. Истината е, че Стиви Рей крие тайна, която навярно е ключът за завръщането на Зоуи, но също така заплашва да разтърси нейния свят.
В средата на цялата тази каша е Афродита – бивш новак, истинска кучка (с което се гордее) и надарена (ако изобщо това минава за дарба) със способността да предсказва бъдещето. Но сега, изглежда, Никс е решила да говори директно чрез нея, независимо дали Афродита иска или не.
Три момичета, които си играят с огъня. Ако не внимават, всички останали хора и вампири ще бъдат изпепелени.
- Завърнал се е в тялото си. Усещам го.
Стиви Рей не смееше да каже нищо, само кимна:
Не е тук, далеч е. Сигурно в Италия.
Репхайм говореше бързо. Стиви Рей отстъпи крачка назад. без да може да продума.
- Усещам го някак различен. Нещо се е променило. -Изведнъж той сякаш прочете мислите й и погледите им се срещнаха. - Стиви Рей, какво ще правим?
Тя ахна. Усети как силата на елемента й се завихри около нея и я изпълни с чувство за радостно завръщане у дома. Студеният пейзаж на Тулса потрепна и изведнъж тя бе обградена от поразителни дървета, зеленина и плътен мек мъх. Картината се фокусира и Стиви Рей видя Зоуи и Старк, които се смееха прегърнати.
- Зоуи! - извика тя и картината изчезна, като остави само радостта, че най-добрата й приятелка отново е жива. С усмивка тя се хвърли на врата на Репхайм. - Зоуи е жива!
Той я притисна към себе си, но само за част от секундата, а после и двамата си спомниха истината и едновременно отстъпиха назад.
Баща ми се завърна.
- Както и Зоуи.
Това означава, че не можем да бъдем заедно - каза той.
Стиви Рей се почувства зле.
- Не, Репхайм. Означава това само ако така го чувстваш.
- Погледни ме! - извика той. - Аз не съм момчето от отражението. Аз съм звяр. Не ти подхождам.
Не това казва сърцето ти! - изкрещя тя в отговор.
Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед:
- Да, Стиви Рей, но сърцето ми никога не е било от значение.
Тя пристъпи към него и погледите им се срещнаха. С ужасно отчаяние тя забеляза, че очите му отново блестят в червено.
- Е, когато решиш, че сърцето ти е от значение за теб поне толкова, колкото за мен, ела да ме намериш. Няма да е трудно. Просто го последвай.
Без колебание тя го прегърна силно. Не обърна внимание, че той не отвърна на прегръдката й. Вместо това му прошепна:
- Ще ми липсваш.
А после си тръгна.
Когато слизаше по „Гилгрийз Роуд“, вятърът й донесе шепота на Репхайм:
И ти ще ми липсваш...
Зоуи
- Много е красиво - казах аз, гледайки дървото, обсипано с парчета плат. - Как го нарече?
- Дърво на желанията отвърна Старк.
- Виж тази лента колко е блестяща - посочих тънката златна панделка, която се появи изведнъж.
За разлика от останалите тя не беше свързана с друга. Просто се носеше свободно надолу, докато падна точно над нас.
Старк се пресегна и я взе. После ми я подаде, за да мога и аз да докосна искрящата й мекота.
- Чрез нея успях да те намеря в гората.
- Наистина ли? Изглежда като златна нишка.
- Да, на мен също ми напомни за злато.
- И ти я последва, за да ме намериш?
-Да.
- Добре тогава. Нека сега да видим дали ще проработи повторно.
- Само ми кажи какво да направя. Ще се подчиня безпрекословно.
Очите му проблясваха закачливо и той ми се поклони.
- Престани да си играеш, това е сериозно.
- О, Зи, не виждаш ли? Не че не го смятам за сериозно, просто напълно ти се доверявам. Знам, че ще ме вземеш със себе си. Вярвам ти, мо банн ри.
- Научил си цял куп странни думи, докато ме нямаше.
- О, само почакай, оше нищо не си чула засмя се той самодоволно.
- Знаеш ли какво, момче? Омръзна ми да чакам.
Привързах единия край на златистата лента около кръста
му. Другия стиснах здраво в ръка.
- Затвори очи - казах му. Той без колебание ми се подчини. Вдигнах се на пръсти да го целуна. До скоро, бранителю мой.
После се отдръпнах от дървото на желанията, от гората на Никс и от цялата магия на мистичните земи. Обърнах се към зеещия мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Разперих ръце и казах:
-Дух, ела при мен.
Последният от петте елемента и този, който винаги чувствах най-близък, ме изпълни със силата си, а излекуваната ми душа триумфира с радост, сила и надежда.
- А сега, моля те, заведи ме у дома!
Докато го казвах, се хвърлих в мрака.
Мислех, че ще е като да скочиш от висока скала в морето, но нямаше нищо общо. Беше много по-нежно, по-меко. По-скоро сякаш се возиш на асансьор в някой небостъргач. Изведнъж вече знаех, че съм се върнала.
Не отворих очи веднага. Първо исках да се концентрирам, да пробудя всяко от сетивата си. Усетих, че лежа върху нещо твърдо и хладно. Поех си дълбоко дъх и с изненада усетих миризмата на кедъра, който растеше на ъгъла в старата ни квартира. Едва дочувах сподавен шепот, но изведнъж Афродита извика:
- О, по дяволите, Зи, отвори си очите най-после! Знам, че си тук!
- Хей, да не си изпълзяла от катуна? Нужно ли е да викаш така?
- Катун? Не мисля, че е редно да ме обиждаш, а за мен това определено е обида - каза Афродита. После се усмихна, придърпа ме към себе си и ме прегърна така силно, че сто процента после щеше отрича да го е правила. - Ти наистина се върна! И не си, хм, умствено увредена, нали?