От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
„Тук е като в затворена стая, ще се укривам, докато гостите си тръгнат“ — казах си аз.
Опънах се върху счупената дървена пейка. В клонаците над мен прехвърчаха птички, от листата току се процеждаха дъждовни капки върху лицето ми, върху ръцете ми.
В тази поза пролежах около два часа. Внезапно до слуха ми достигна силен мъжки смях.
Скочих на секундата. „Уф — казах си, — гостите са излезли в градината… Ако дойдат насам, лоша работа…“
Надзърнах през бръшляна. Беше Намък Бехчет бей… Беше излязъл в градината, за да снима непозната жена и седем-осемгодишната й дъщеря. И Джавидан беше с тях.
Сочейки в моята посока, Намък каза:
— Тука има слънце… Не става… Ей тук ще снимам.
„Негодник! — казах си. — Това е цената за всяко упорство…“
Ако се придвижеха още малко насам, непременно щяха да ме видят… Стараейки се да не вдигам шум, придърпах бръшляна и влязох в съседното градинарско помещение.
След малко гласовете престанаха. Но тъкмо да изляза, чух още по-близо гласът на Намък Бехчет.
— Тази беседка, Джавидан, е прекрасна, като пролетно гнездо е… Ако позволите да поседя тук за няколко минути, за мен това ще е най-голямата гощавка…
— Както желаете, Намък бей — отговори жена ми.
Листата се разшумоляха. Видях жена ми и гостът да влизат в беседката.
— Може ли за малко да поседнем тук? — посочи Намък изпочупената пейка.
— Поради дъждовете поизгуби вида си на място, където е приятно да се седи — отвърна жена ми. — Пък и е доста влажно тук…
— Влажно, ала невероятно поетично… Тази част на градината ви е занемарена… Не мислете, че ви го казвам, за да ви критикувам… Тъкмо обратното, още по-красива е… Прилича на съвсем миниатюрна горичка…
Намък се впускаше в колкото може по-дълги наивни и поетически описания. Запрозявах се. „Лоша работа, ще ме приспи!“ — казвах си аз. Вече не ги слушах. Наблюдавах лястовиците, стараещи се да свият гнездо върху поломения кухненски комин. По някое време вниманието ми бе привлечено от гласа на Джавидан. От него струеше печална, недоволстваща благозвучност. Заслушах се инстинктивно.
— Не съм предполагала, че животът ми ще стане такъв. Не е редно, наистина, да ви говоря за моите вътрешни преживявания… Ала и чуждите хора вече усещат какво ни е положението. Вие сте ми все пак роднина… Бях подведена от изкуството на Кенан… Казвах си: „Естествено е един толкова извисен човек на изкуството да притежава и извисено сърце, да притежава по-различна човечност!“ С тази надежда животът ми…
С нарастващ плам Джавидан продължаваше да говори, да споделя с тоя наивник Намък Бехчет цялата тайна нищета на живота ни.
В началото доста ме заболя. Взех да си мисля: „Джавидан, която познавам, е твърде горда жена… Как може да споделя тия неща? Особено пред наивник като Намък Бехчет… Значи не го смята за наивник… За да споделя открито най-съкровените тайни на живота си, означава, че тя го цени… Недей, Джавидан, това е Намък Бехчет…“
Тъкмо в този миг прекъснах размислите си. Исках непременно да открия причината, тласнала жена ми към подобна интимност, стараех се да не пропусна нито как се държи, нито гласа й, нито всяко нейно потрепване.
Когато си тръгнаха, аз се върнах в беседката, обхванах с ръце главата си, дълго разсъждавах и реших.
В спалнята на жена ми гореше нощно кандило със слаба светлина. Джавидан се готвеше да си ляга, разресваше си косите пред огледалото. Щом ме съзря на вратата, нададе лек писък на изненада.
Подпрях ръцете си на вратата и бавно поклащайки глава, казах:
— Колко тъжно, Джавидан, видя ме на вратата на спалнята си, по-точно на нашата спалня, и реагира, сякаш си видяла непознат, сякаш си видяла среднощен крадец… Интуитивно пожела да покриеш с ръце шията и косите си… А какво по-естествено от това да вляза в тази стая?… Не мислиш ли и ти като мен? Не е ли тъжно, не е ли много тъжно, Джавидан?…
Жена ми се бе посъвзела. Лицето й се обвиваше в предишната застиналост, внимателно наблюдаваше моето лице, поведението ми, опитвайки се да разбере какво искам.
Моето голямо решение ми бе вдъхнало ангелско спокойствие и смиреност. В душата ми нямаше и помен от тревога, от колебание. Усещах единствено дълбоката тъга, придаваща тежест на думите ми и трептене на гласа ми.