От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
— Съвсем оглупях… Като те видях днес, се сетих… Та вие се познавате.
Изправих се смаяно.
— С кого… С кого… Какво говориш, Ведат?
Приятелят ми не отвърна, бързо се върна в кабинета си и отвори вратата:
— Моят гост е стар ваш познат, Ламия ханъм… Композиторът Хюсеин Кенан… Не желаете ли да се видите?
В рамката на вратата, която сега ми се стори по-дълбока и по-тъмна, се очерта силуетът на изящна жена в черен чаршаф. В очите ми се набиха най-напред, на фона на черното, русите коси над челото и цветът на зелените очи. Не изпусках от ръцете си малкото момиченце, което в тази една секунда изневиделица се превърна в мое дете, не намирах сили да сторя дори една крачка, да кажа дори една дума.
Струваше ми се, че моята обърканост не продължи дълго. Гласът на Ведат пробуди у мен мощен защитен инстинкт. Все още не проумявам как успях, без да издавам своята обърканост, да се съвзема, да я погледна, да изрека спокойно първите думи.
— В Кютахия понякога говорех за теб, Кенан. Ламия ханъм споменаваше, че известно време сте били съседи по лозе в Измир, че на няколко пъти е пожелавала да чуе твоята цигулка, че един-два пъти сте разговаряли дори… Преди малко, докато ти си седиш тук, а ние вътре си говорим, изобщо не ми и хрумна, че се познавате…
Ведат не спираше да приказва, скачаше непрекъснато от тема на тема. Аз, взел на коленете си Мебруре, седях на разположения в сумрака диван в ъгъла, Ламия седеше на крайчеца на стола до вратата. Погледнах я боязливо, сякаш през болнави, лека-полека навикващи на светлината очи. Срещу мен седеше Грозденцето със своето усмихнато, леко луничаво лице, с меланхоличните си зелени потрепващи очи, с изящните, спуснати върху широкото чело кичури. И все пак душата ми не вярваше, че я виждам, мислех си, че сънувам.
Без да сме набрали кураж да се погледнем в очите, ние изричахме безсмислени, банални, протоколни думи.
Стенният часовник удари седемнайсет часа. И сякаш очаквала този знак, тя мигом скочи от мястото си.
— Време е за парахода… С ваше позволение аз да тръгвам…
Заговориха надълго и нашироко с Ведат за лекарства, за рецепти. Приятелят ми я уверяваше, че до две седмици детето ще оздравее напълно.
С Мебруре в прегръдките си, аз продължавах да седя в ъгъла, страхувах се да не издам страданието си с някой непредпазлив жест, с някоя дума, с някой поглед…
Ламия стори крачка към мен, за да вземе детето.
Ведат с шеговит тон каза:
— Колко бързо свикна палавницата. Виж, и преди малко исках да ти кажа, Кенан… Мебруре ми е годеница… Да не си посмял да я изкушиш… Ще се скараме…
Сведох се, за да оставя една плаха целувка върху косите на малката. Но не се осмелих. Само я погалих по главицата.
Без да ме гледа, Ламия каза:
— Довиждане, бейефенди… Радвам се, че ви видях отново.
Нямах сила не да отговоря, а дори да произнеса една думичка на учтивост. Слава богу, Ведат се намеси в разговора, изпращайки Ламия:
— До ден-два ще се отбия при леля ми в Бейлербей. Като отида, ще ви съобщя. Там ще видя и Мебруре, става ли? А, леля ми ви е сърдита… Съседи сте, а изобщо не я посещавате…
Ведат доста дълго се бе задържал навън. Като се върна в стаята, с доволна и състрадателна усмивка ми заразказва за Ламия:
— Колко кротка и нежна жена, като ангел е… И не само външно е такава, душата й също е деликатна, направо й се възхищавам… Каквото ще да ми приказват… На тоя свят няма по-добър възпитател от страданието… Знаеш ли какво го е сполетяло това злощастно момиче?
Равнодушно гледах през прозореца.
— Не — отговорих, — впрочем познавах я твърде малко. Тогава беше дете.
— Горката, сполетяла я трагедията на прелъстяването. Изпратили я с невръстното й детенце в Кютахия. Там се омъжила за един от роднините ми. После по някакъв незначителен повод се разведоха. Сега е тук. Живее сама в Бейлербей.
Със същото равнодушие попитах:
— Продължава ли да се среща със семейството ти?
— С мама, естествено, не се вижда. Но с леля ми… Впрочем между мама и леля от време на време възникват неразбирателства. Леля ми, разбира се, нямаше притеснения да се вижда с Ламия ханъм. А тя, горката жена, при все че е доста любезна, отбягва да се срещат. Хайде, Кенан, достатъчно време изгубихме. Давай да тръгваме.