От устните към сърцето

Колко уморително беше това. Колко можеше да продължава? Поне да бях навлязъл в този живот с пусто сърце. И това не стана. У мен съществуваше една, свързана с предишния ми живот тайна любов-болест, която от ден на ден се разрастваше и се превръщаше в хронична.

Когато този път се върнахме от Измир, вече се бяхме изтощили да играем комедията си. Аз вече знаех за болестта си. Не бяха ни останали сили да прикриваме духовните и житейските различия помежду ни. Безспорно възникваха безсмислени разногласия, скандали. Не си говорехме с месеци. Единствено в присъствието на чужди хора се поглеждахме в лицата. Това все пак не беше ли по-добре, отколкото безсмислено да се измъчваме един друг? Пък и тази взаимна обида можеше да се окаже за мен последно изпитание: „Раздялата засилва големите любови, а болните унищожава окончателно… Тази взаимна обида ще заприлича на доброволно разединение. Ако не всичко е умряло безнадеждно, ако не е угаснало, тя отново би ни хвърлила в прегръдките ни“ — мислех си аз. Не стана така. В самотата на моя живот още по-настоятелно почнах да мисля за другата. Ламия се превърна за мен в нещо като „натрапчивите мисли“ при психично болните… Не излизаше от ума ми, не чезнеше от погледа ми.

Бях започнал вече да се сърдя на всичко, бях раздразнителен, груб, шумен човек. Към Джавидан изпитвах съвсем безпричинна, скрита, глуха омраза.

Сега по-ясно разбирам защо тогава желаех да се сдобря със съпругата си. Не можех да се противопоставя на удоволствието тайно да я измъчвам. След време и тази настойчивост, и тази ми съпротива започна да отминава. На тяхно място дойдоха необоснованите, тиранични, неприятни насмешки. Измъчвайки останалите, притеснявайки ги, бях почнал да изпитвам просташката наслада на хамалина, подиграващ се с лудите на улицата.