От устните към сърцето

XVI

25 февруари, Нишанташъ

Далечен часовник удари полунощ, когато стигнах пред градината в Таксим. Времето беше лошо. Вятърът постепенно се усилваше, ведно с дъжда заваля мокър сняг. Булевардът бе абсолютно пуст, уличните лампи пръскаха из локвите мръсна, мътна светлина. От време на време край мен преминаваше по някой автомобил, оставяше кални пръски по дрехите и лицето ми.

И на това не обръщах внимание, както на мокрия сняг, процеждащ се от яката във врата ми и започнал да слиза към тялото ми, изживявах странното наслаждение да извървя пеша този дълъг път посред дъжд и кал… Удоволствието на патицата да влиза в мочурището…

Насред улицата, където се намираше къщата ми, настъпих някакво кученце, горкото животинче изскимтя и залая… В душата ми се разбуди състрадание. Взех кученцето в прегръдките си и му заговорих: „Ела да ти дам вътре богато угощение и така да се разплатим… Твое право е!“

Дилнюваз калфа се беше слисала, като ме видя в този вид. Говорех високо и се смеех:

— Имаме гост, калфа… Хайде, показвай ни пътя… Отиваме в кухнята… Този гост е неканен… Дай му каквото е останало, прощавай!

Възрастната жена колебливо, обезнадеждено взе свещника и боязливо каза:

— Бейефенди… Ако можете да се смеете по-тихо. В хола има гости.

Тръснах рамене и със същия висок глас изрекох:

— Този необичаен гост сега е по-важен от всички останали.

Тъкмо тогава откъм горната част на стълбището дочух лек шум, извърнах глава. С жена ми се погледнахме в очите.

Джавидан бавно, властно се спусна по стълбите. Гледаше в какво състояние съм с изненада, примесена с презрение.

— Какво става, моля ви се, Кенан бей?

Пиянството ми бе поотминало по дългия път, който бях извървял посред вятър и дъжд. Въпреки това властният, все още оказващ ми вълнуващо влияние поглед на жена ми, ме отрезви напълно.

— Нищо, на улицата намерих едно злощастно кученце и го съжалих…

Джавидан ме огледа от горе до долу и с горчива ирония каза:

— Поздравявам ви за състрадателното сърце и за човешките ви чувства.

От известно време Джавидан се обръщаше към мен съвсем официално и ми говореше на „ви“.

— Но се надявам най-напред да опазите собствената си гордост, а после своето великодушие и доброжелателност. Погледнете в какво състояние сте, Кенан бей… Струва ми се, че състоянието ви е още по-жалко от дрехите ви… Оставете, моля ви се, кучето на Дилнюваз калфа… А вие идете в стаята си… Сега ще кажа да ви донесат дрехи…

Под смазващия поглед на жена си се заизкачвах нагоре посрамен и съкрушен. Погледът ми мярна отражението ми в едно огледало. Мизерни дрехи, унизително състояние. Наложи се, засрамен от самия себе си, да сведа още по-ниско глава. Ала това ми съкрушено и плачевно състояние породи у мен странна ярост и кураж. Поотшумялото преди малко пиянство се възраждаше наново, главата ми се маеше, пред очите ми причерняваше.

Тъкмо в този миг откъм хола се дочу глас, гласът на Намък Бехчет:

— Джавидан ханъмефенди, чакаме ви…

Този глас ме вбеси.

— Я, сред нашите гости и Намък Бехчет бейефенди ли е! Колко хубаво — изрекох аз и поех към салона.

Внезапно Джавидан се изпречи пред мен и с пресипнал глас каза:

— Какво правите, Кенан бей!… Съвземете се.

Прекрасно съзнавах какво правя. Но разтворих широко очи в жестока невинност и почуда и отговорих:

— Нищо… Съвсем естествено е… Ще кажа на гостите „добре дошли“.

— Съвземете се, за бога… Ще станете за срам, ако ви видят в това състояние…

— Аз обаче искам непременно да видя гостите. И особено Намък Бехчет бей…

— Кенан бей… Моля ви…

Когато вдигнах очи към лицето на Джавидан, съзрях нещо необикновено. В очите й имаше две големи сълзи. За пръв път, откакто я познавах, я виждах да плаче. Тези две сълзи ми въздействаха като някакво чудо. Отвратителният ми инат внезапно се пречупи, унизено сведох глава.

— Прости ми, Джавидан… Аз съм много жалък човек.

Не се осмелих повече да я погледна и влязох в стаята си…