Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
— Не, не бих му позволила да купува повече пиене по време на това пътешествие. Аз ще поема отговорността да проверите личните му вещи заедно с моите, когато сляза от кораба.
— Добре. Благодаря, госпожице. По-добре се погрижете да отпътува за болницата — каза митничарят, поглеждайки към тълпата пътници, които чакаха нетърпеливо на мостика, за да слязат на брега.
Романов я забеляза да излиза от митницата.
— Сега знам точно как капитан Скот възнамерява да излезе от кораба и ще го посрещнем, когато най-малко го очаква. Иди и наеми една кола до Лондон — изрева той на полковника.
Линейката изхвръкна през митницата със запалени фарове и пусната сирена. По пътя за болницата пациентът се съвзе толкова бързо, че придружителят просто не вярваше на очите си. Започна да си мисли, че капитанът е преувеличил степента на спешност.
Романов стоеше до изхода и се усмихна, като видя как автобусът с музикантите излиза от тъмния дълбок трюм и се нарежда на опашката пред митницата. Огледа го и бързо забеляза Робин Бересфорд. Както и предполагаше, тя държеше контрабаса и беше невъзможно да се види кой стои до нея.
— Втори път номерът няма да мине — промърмори Романов точно когато полковникът се появи до него с почервеняло лице.
— Къде е колата? — запита руснакът, без да откъсва поглед от автобуса.
— Наех една — каза полковникът, — но искат международното ти шофьорско свидетелство. Нали моето е у Скот заедно с останалите документи.
— Стой тук — каза Романов — и следи дали Скот няма да се опита да слезе от онзи автобус.
И Романов изтича до канцеларията на „Авис“.
В същото време Адам бе вече внесен на количка в една малка приемна и приет от дежурния лекар.
Младият лекар се наведе над пациента си. Никога преди не беше виждал подобна рана от падане.
— Отвратителни разкъсвания — каза той, като почисти раната на рамото. — Можете ли да направите кръг с ръката си?
Адам завъртя изцяло ръката си и пак я отпусна.
— Добре. Поне не е счупена — каза лекарят и продължи да почиства раната. — Ще сложа йод, може да ви засмъди малко. — После почисти и двата охлузени лакътя на Адам и им залепи лейкопласт.
— Това не се е случило днес, нали? — попита той, вгледан в заздравяващото рамо.
— Не — каза Адам, без да дава никакви обяснения.
— Пострадали сте скоро. Ще ви бия анатоксин.
Адам пребледня.
— Смешно е колко много мъже се плашат от спринцовката и иглата.
Адам изпъшка.
— Не беше толкова страшно, нали? — говореше убедително докторът, докато увиваше с бинт рамото. — Има ли кой да ви прибере?
— Да, благодаря — каза Адам. — Съпругата ми ме чака.
— Добре, в такъв случай можете да си тръгнете, но, моля ви, обадете се на лекар, веднага щом се приберете вкъщи.
Романов седна зад волана и проследи как автобусът напуска митницата. Той го погледна през главния изход и продължи след него към Лондон.
— Ще ги спреш ли по пътя? — нервно попита Полард.
— Този път не — каза Романов, без да дава обяснения.
През целия път до столицата той не изпусна от поглед автобуса.
Адам излезе от болницата и провери, че никой не го следи. Единствените хора, които забеляза, бяха един мъж в синьо палто с качулка, който се движеше в обратна посока, и една медицинска сестра, която мина бързо покрай него, като гледаше нетърпеливо часовника си. Доволен, той взе такси до гарата и си купи билет до Лондон.
— Кога е следващият влак?
— Трябва да дойде всеки момент — каза служителят, като погледна часовника си. — Корабът дойде преди около четиридесет минути, но винаги минава малко време, докато се разтоварят всички пътници.
Адам излезе на перона, огледа се за някой с подозрително поведение, но не забеляза тъмнокосия мъж в синьо палто с качулка, който се беше облегнал на капаците на едно магазинче и четеше „Ивнинг Стандарт“.
Мислите на Адам се върнаха към безопасното завръщане на Робин вкъщи.
Влакът за Лондон дойде, пълен с пътници от кораба. Адам излезе от сенките и скочи вътре, като избра купе, пълно с млади наконтени хулиганчета, които очевидно се завръщаха от еднодневна екскурзия по крайбрежието. Помисли си, че никой друг няма да има желание да седне при тях.
Зае единственото свободно място в ъгъла и загледа мълчаливо през прозореца. Спътниците му разговаряха на висок глас.